Здравей и ти

Снощи реших да дочета книгата, след като получа отговора ти, а сега виждам, че добре съм направила. Явно не съм била с “включена” фина настройка, щом не съм доловила това, което е впечатлило теб, но вече – макар и със закъснение – започвам да го долавям и аз. Наистина, странното преплитане на гласовете в тази книга задълбочава историята, която, написана в по-традиционна форма и не така талантливо, би била доста банална. А що се отнася до образа на Вайълет, той е толкова ярък и същевременно мрачен, че дори не е образ – живо същество е...

И все пак, изкушавам се да ти дам поне един, според мен отрицателен, пример:

“Но Алис не се страхуваше от него, нито пък вече и от жена му. Към Джо тя изпитваше трескава ярост, заради това, че като змия в трева се прокрадна и завлече момичето, поверено на нейните грижи и заради срама, че тревата, през която се бе прокраднал, бе нейната собствена – наблюдаваната и зорко пазена територия, в която невенчаната или невъзможната за венчаване бременност бе края, завършека на годния за живеене живот. След което – бзззт. Просто очакване, докато бебето, което се е появило, порасне достатъчно, за да оправдае наличието на негова собствена наблюдавана, строго охранявана територия.”

Преписах го, спазвайки точно и пунктуацията. Бих добавила още, че книгата изобилства от подобни пасажи – снобски, някак претенциозно пресилени. Та чудя се, дали те са с такова звучене и в оригинала, или тук пак е нанесла своя удар поразяващата ръка на преводача...