|
|
| Тема |
 тафтология |
|
| Автор | Бeз пocoka (Нерегистриран) | |
| Публикувано | 05.05.06 10:36 |
|
|
|
Виждам хора и дървета от прозореца на маршрутката. Забързани, крачат, нервничат на светофарите, както всеки ден. Всичко е същото, улиците, оживлението, слънцето грее по същия начин. Ето това е несправедливо, за мен светът свърши, а продължава да го има навън. Не му ли е неудобно на слънцето да блести, а на този минувач да бърза към работа, с пластмасова чаша кафе в ръка, сякаш всичко е същото. Не е същото. Никога няма да бъде. Теб те няма. Има те, впрочем и това е най-странното, има те, а в моя свят те няма. Никога не съм мислила, че това ще се случи, че ти ще си тръгнеш. Ти си част от мен, не може просто така да си идеш. Това е все едно ръката ми просто да поиска да заживее сама или главата ми да каже, че има други планове, че не харсва вече шията ми за подложка. Нима наистина човек се ражда и умира сам, не вярвам. Вярвам само в теб. В нас.
Колко ли хора преживяват това, сега мисля че съм само аз. Пак илюзия, точно като тази, че само аз обичам и само мен обичат така. Дори в болката не сме изключителни. Всичко това вече се е случвало на някой друг, тези думи вече са казвани някъде, от някого.
Не, не може да е вярно. Та вчера всичко беше иначе, няколко часа ме делят от щастието, една нощ. Това трябва да е сън, кошмар от който всеки момент ще се събудя. И това ти е познато нали? И това някой го е казал вече.....
Обичам те, това е всичко. Днес слънцето не може да изгрее, такова безочие дори зората не може да си позволи. Всичко трябва да спре. Животът трябва да спре, защото разби едно сърце.
| |
| |
| 
|
|
