|
|
| Тема |
 ...Просто мисли... |
|
| Автор |
greyspirit (единствен) |
|
| Публикувано | 05.02.06 11:06 |
|
|
|
Краят на март е. В училище съм, но всъщност съм далеч, на друго място.
Поглеждам небето- мрачно е, някак си изглежда тъжно, сякаш идва края.
Времето постепенно се затопляи свежи пролетни цветя красят поляните.
Дърветата са все още голи, в момента вятърът нежно полюшва клоните им, като
че танцува с тях. Слънцето е скрито зад гъстите сиво-сини облаци, които
застилат небето. Снегът, който цяла зима бе обличал Рила, вече се стапя,
само тук- там виждам бели петна по планината. Хората са мълчаливи, а
птиците не чуруликат, не летят. Всичко наоколо е страно. Дори класната ми
стая е различна. Питам се дали след сто години тук, на моето място ще седи
някой, ще гледа през прозореца и ще се чувства както аз сега...
Опитвам се да се пренеса в бъдещето, но там никъде не откривам себе си,
а все същия мрак, все същия страх в очите на хората. Защо не са спокойни,
от какво се плащат, от какво бягат, може би от самите себе си...
Ярка светкавица разцепва небето и не след сълго идва сряскащия шум от
гръмотевицата. Цялата се разтрепервам. Завалява силен дъжд. Децата на
двора се разбягват и се блъскат едно- друго, за да влязааат по- бързо
в училището. Аз пък искам да изляза навън, за да ме навали дъжда, дори
да прогизна, искам да ме навали. Дъждът е магия. Той съживява и благославя
всичко, до което се докосне, ето- цветята се освежават. Излизам навън,
поглеждам небето, затварям очите си и застивамм на това място. Няма никого,
само аз и дъжда, който отмива грима от лицето ми. И ето, че веселата маска е
свалена и оставам само аз- една призрачна останка...
Ще може ли дъждът да премахне и болката от очите ми?...
| |
| |
| 
|
|
