|
Погълнах голяма глътка отрова. Трижди благословена поуката, която извлякох. Утробата ми гори. Силата на отровата сгърчва моите крайници, обезобразява ме, просва ме.Изгарям от жажда, задушавам се, не мога да крещя. Това е адът, вечните мъки. Вижте как огънят се надига. Изгарям - както и трябва. Давай, демоне!
Привидя ми се обратът към добро и към щастие: спасението. Но как да опиша видението, щом адът не търпи възхвалите! Това бяха милиони дивни създания, сладостно духовно съзвучие, силата и покоят, благородните амбиции - какво повече?
Благородни амбиции!
И това все пак е животът! - Да, проклятието е вечно! Човек, решил да се осакати, е прокълнат навеки, нали? Виждам се в ада - значи съм там. Това е катехизисът. Роб съм на своето кръщение. Родители, вие сте виновни за моето нещастие. Виновни сте и за своето...Наивен нещастник! Адът нищо не може да стори на езичниците.
Това е животът все пак. С времето насладите от проклятието ще стават все по-дълбоки. Престъпление, бързо, нека пропадна в небитието, в името на човешкия закон.
Мълчи, о, мълчи! Ето укора и позора : Сатаната, който твърди, че огънят е скверен, че гневът ми е чудовищно глупав. Стига!...Заблуди, които ми се подшушват, магии, фалшиви ухания, и детинска музика. А като си помисля, че истината е в ръцете ми, че виждам справедливостта : аз имам здрав, непоклатим разум, готов съм за съвършенството. Гордост!
Кожата на главата ми се съсухря. Милост! Боя се, Господи! Жаден съм, колко съм жаден! О!
Детството, тревата, дъждът, езерото с каменно дъно, и онзи лунен зрак, дванайсет щом удари... В тая доба дяволът е в звънарната. Богородице! Дево Марийо! Ужас от моята тъпота.
Там, долу, не са ли порядъчните души, които ми желаят доброто...Елате...Устата ми е затъкната с възглавница и те не ме чуват, това са призраци. А и никой никога не мисли за другия. По-надалече. От мен се носи мирис на изгоряло. Истината ви казвам.
Халюцинациите са безкрайни. Това е, което съм имал винаги : никаква вяра в историята, забрава за принципите. Но ще го премълча: поети и визионери могат да ми завидят. Аз съм хиляди пъти по-богат, ще бъда скъперник като морето.
Ах, да! Часовникът на живота спря преди малко. Вече не съм в тоя свят. Богословието е нещо сериозно. Адът наистина е долу, а небесата - горе. Екстаз, кошмари, сън в гнездо от пламъци.
С какви лукавства само ни мами полето...Фердинан, Сатаната, препуска с дивите семена. Исус върви по пурпурни тръни и те не се гънат...Исус вървеше по гневната вода. Фенерът го осветяваше - изправен, бял, с кестеняви къдли, на гребена на изумрудна вълна...
Аз ще разбуля всички мистерии: религиозни или природни, смърт, рождение, бъдеще, минало, космогония, небитие. Аз съм майстор на фантасмагории.
Слушайте!...
Надарен съм с всички таланти. Никого няма и все пак някой е тук: не бих желал да пилея своето съкровище. Искате ли негърски песни и танци на хурии? Искате ли да изчезна, да се гмурна да търся пръстена? Искате ли?
Ще ви направя и злато, и цярове.
Вярвайте прочее в мен, вярата облекчава, напътства, лекува. Елате, елате заедно с децата си, нека ви утеша. Нека излея за вас сърцето си - чудното си сърце!
- Бедни хора, труженици! Аз не искам молитви. Само вашата доверчивост - и ще бъда щастлив.
Да помислим и за мен. Не ми е жал за тоя свят. Провървя ми: не страдам повече отпреди. Животът ми беше само сладки безумия и ето това е жалкото.
Ха! Да направим всички възможни гримаси.
Безспорно ние сме извън света. И повече нито звук. Изчезна чувството ми за мярка. О, моят замък, моята Саксония, моята върбова гора. Вечерите, утрините, нощите, дните...Толкова съм уморен!
Би трябвало да имам свой ад за гнева, свой ад за гордостта. И ад за нежностите. Цяла адова симфония.
Умирам от умора. Ето го гробът, отивам при червеите. О, ужас на ужасите. Сатана, шегобиецо, ти искаш да ве сразиш със своите чародейства. Аз моля. Аз моля!
Един удар с вилата. Една капка огън...
О! Дано да се върна отново в живота! Да хвърля поглед към нашите безобразия. И тази отрова, тази целувка - хиляди пъти проклета! Господи помилуй, скрий ме, едва се държа!
И вече съм скрит и все пак не съм.
Ето огънят пак се надига заедно със своята жертва.
***
Някога, доколкото си спомням, животът ми бе пиршество, на което се разтваряха всички сърца и се лееха всички вина.
Една вечер взех Красотата на коленете си. И ми се стори горчива. И я охулих.
Опълчих се срещу правдата.
Побягнах. О, магьосници, о, нищета, о, ненавист, на вас поверено бе моето съкровище!
Успях да прогоня от съзнанието си всяка човешка надежда. За да удуша радостта, се нахвърлих връз нея с безшумните стъпки на хищник.
Повиках палачите, за да гриза, загивайки, прикладите на техните пушки. Повиках бедствията, за да се задавя с пясък и кръв. Нещастието бе моят Бог. Проснах се в калта. Изсуших се на вятъра на престъплението. Надсмях се над лудостта.
И пролетта ми донесе ужасния смях на лудия
Но напоследък, когато бях вече готов да изпусна последния хрип, реших да потърся ключа от някогашния пир, на който апетитът ми може би щеше да се възвърне.
Милосърдие - ето го ключът. Това вдъхновение доказва, че съм бълнувал.
"Ще си останеш хиена и прочие..." - извика ми Демонът, който ме бе увенчал с прелестни макове. " По-добре да умреш с това твое настървение, с твоя егоизъм, и всичките смъртни грехове."
О! Вече съм отишъл твърде далече. Но, скъпи мой, Сатана, заклевам те: стига с този бяс в зениците! И в очакване на няколко дребни позакъснели мерзости, аз ти изпращам, на тебе, който обичаш у писателя липсата на дар да описва и поучава, тези няколко отвратителни страници от моя бележник на прокълнат.
М
и
н
а
в
а
щ
••
watch if you're smart!•••
Редактирано от ¤ QTEK ¤™ на 27.01.06 12:33.
|
Рембо
