Оскубах перата на нашата чайка.
Зарових ги тихо в градината.
Там ще порасне дърво
да изплаче
сълзите, които изсъхнаха
в пустинните стъпки на бягството,
в безбройните пъти, когато
се хвърлях от моста в реката.
Седях на брега и се гледах
в очите на голите чайки,
които се давеха заедно
със всички писма непрочетени,
които написах до себе си.
Тълпите отдавна ме гонеха
със грозните клони на спомена.
И там под листата разхвърляни
са всичките наши молитви.
Защо се разтичат дърветата,
когато окапа косата ти
дълбоко в гората, до релсите.
И всичките водят в пустинята,
огъната в празните мостове,
които очакват поредния
скок от ръба на прозореца.
И паднали право в градината
са нашите прелетни сънища.
Потънаха нашите влакове
и всички оскубани чайки.
Не можем дори да избягаме.
Реката изхвърли писмата ми.
Остана ни само да чакаме,
че там под перата на чайката,
ще порасне дърво
да изплаче,
сълзите, които изсъхнаха.
Тогава красиво разлистени,
ще можем отново да скочим...

------------------------
Слушай беззвучието...