Тенори, защо ви обичам? Та вие сте все въздебели.
Между устите окръглени и папийонките бели -
гуши: двойни, двойно потящи се. Разлюшкани

на повдигнати токове, очите повдигате нагоре, към високото до.
Мечтаете с този скок на височина да достигне то
до тавана със световен рекорд. Можехте да сте чиновници на бюро,

фермери - сеячи на жито, кранисти, контрабандисти;
на бензиностанцията биха се смаяли: колко са чисти
стъклата след вашето миене. Там навярно щяхте да проклинате

неубедено живота, докато бензин на колите наливате.
И откъде този глас, тази стълба, която Яков би изкачил,
тази сребристост излъскана, по-скоро пожарникарска, бих заявил,

издигаща в гола, внезапна колона от блясък
(като космонавт-пришелец сякаш от комикс излязъл)
вас, вашия кич и тегло симпатично в море ръкоплясък?

Със или без заслуги, завинаги в рая са се спасили:
Карузо, засукал мустаче, брилянтинно-обленият Джили,
Лауриц Мелхиор - дебеланкото, Таубер с оперетен цилиндър.

И когато Маккормак, великият, подхваща Come, my beloved,
знаеш, из операта на Хендел, в която високото ла
продължава, не зная - минута? и литва, и носи се към ръба

на чудото (на един дъх - нечовешки, божествено дълъг)
с глас, който Бог отредил за човека в началото,
но се отказал - да не прекалява със златото; този глас, толкова звучен

отговаря на съдбата малодушна, гарантираща - първо:
че никой глас тя така не устройва; второ: това не се ражда в човешкото гърло.
Но идва някой си Маккормак: обикновен, зализан, възпълен.

Ст. Б., превод Диляна Денчева