да и аз мисля така за борхес. но не мога да бъда сигурен де. може би си го мисля, щото аз съм по-различен, когато истински харесвам някой писател или нещо написано, си го пазя някакси, кътам си го, ревнувам си го, не го развявам наляво и надясно. споделям го примерно с хора, които ми допаднат с нещо.

и при мен така за писането - случвало ми се е преди време да тръгна с някаква идея, напълно завършена такава, а след 1/2 страница да пиша някакви неща, дето изобщо не съм ги мислил, не съм ги планирал и дори не знам как и защо ми идват и даже сам си рева докато ги пиша :)

има си определено несъзнателни моменти, интересно ми е защо това въздейства на другите - щото съгласи се, че няма логика, нещо което ми е изплувало отдълбокото на мен да вълнува непременно и някой друг (при него това нещо може да е на плитко или пък изобщо да липсва). сещам се сега за две възможни обяснения - първото е, че има разни несъзнавани неща, които вълнуват повечето хора и когато ги изкараш от себе си на хартията по някакъв начин, четенето на тази хартия после предизвиква изплуване и при читателя (тва е май идеята на разни сюреализми, потоци на съзнанието и т.н. ако съм ги разбрал правилно). друг вариант е, ако се изразяваш много добре, просто да опишеш толкова ясно и детайлно това, което ти е изплувало от подсъзнанието, че човекът отсреща да го усети като нещо реално - т.е. този автобиографичен ефект, за който говорихме.

само не ми се връзва как така има писатели, за които съм чувал, че пишат невероятно благородни, извисяващи и красиви четива, пък всъщност като хора в личния си живот са отвратителни (нямаше ли един такъв филм с хелън хънт и джак никълсън, в който джак играеше писател?). мит ли е това или наистина има?