И още един)

Снежна утрин в Торонто

Това изкуството било трудна работа. Потя се като жътварка, докато измъкна поне един лист от купчината боклуци, а дотогава идеите изхвърчали. Та така – седя си и си сублимирам, и се чудя кви са тия сексове навсякъде.

Гледам някакво същество се разкарва по гащи пред умствените ми очи и се почесва по корема. Не мога да го идентифицирам, но очаквам да направи нещо свястно В ТОА ЖИВОТ НАЙ-ПОСЛЕ. Поне нещо свястно. Поне. Да си изреже ноктите и да заприлича на човек. И да вземе да потвори малко – честно ви казвам, сексовете много пречат на творческия дух. Или поне на някои творчески духове, да не се изказвам сентенционно. Та предлагам на моето същество (което и да е то, защото умствените ми очи нещо не са много добре точно в 2:55 през нощта) да се поогъне малко, да си измисли поне една нова думичка, да си поразкърши идиотските клетки и да попрестъпи малко границите на интересите си от гимназията; да поизлезе от информационното си каталогизиране, бе!

Същество. Няма ли някаква по-добра дума в тоя език за нещо живо, безполово и непретенциозно? Всички думи в среден род вече са ги използвали някъде (то, нещо, същество – други?). Кръщавам го торонто – като завършва на “о”, значи е среден род (с изключение на “дядо”, “чичо”, “татко”, но без филологически отклонения), казваме “едно торонто”, “торонтото”, “гадното торонто” и т.н. Казваме “това торонто си гризе ноктите”, иначе щеше да е “тая торонта” и “тоя торонт”. Простотии.

А торонтото вече си седи в някакъв комплексарски ъгъл, хапе устни, гризе нокти и се хили. Такива, дето си гризат ноктите, понякога седят и си анонсират на висок глас историите със сексове, а друг път се сдухват и нищо не правят. Но моето торонто е от първите. Първото ми торонто!

Мамка му на торонтото: Уа-а!!! Спри таа лудница, уа-а-а!!! Глухо ли си, уа-а-а-а!!! Некадърник! Нещастник! Тъпа филия! Уа-а-а…

Другият родител: Чедо. Мамка ти пак шуми. Муъкни, ма! Чедо, баща ти 25 ГОДИНИ се мъчи с тия викоуе. Стига си викауа, ма. И аз моа ’а викам. Уа-а-а.

Торонто: Абе я. Вървете се. И двамата. В гъза.

Друга случка. Торонтото дяла фигурки в задния двор. Не приличат нитo на пясъчни кофички, нито на восъчни вуду-атрибути. Защото не са нито от пясък, нито от восък, много ясно.

- 25 ГОДИНИ, чедо. Чуй я, бе.

- Уаа.

И така нататък.

Но точно тогава дойдоха извънземните. И не настана плач и скърцане със зъби. Не още И не говореха английски. И не бяха зелени. Въобще заблудите на човечеството край нямат. А моето торонто си седи и гледа извънземните, които досущ приличат на тухлените му фигурки. Торонтото вече е творец.

Един малък Дедал, на Икар баща му, оня с лабиринта и крилете. Та торонтото е един малък, смотан, травмиран, идеен Дедалчо, че и повече. Ходи със скъсани чорапи, даже не ходи, а си седи пред телевизора или в задния двор, никакви жени, никакви мъже. Той дори не е гигант на мисълта, ерудицията му се свежда до 32o F, а ноктите му са важен етап от онтогенетичното му развитие. Но извънземните не забелязват това. Те не разбират от земни критерии за годност – не знаят, че идеалът е 90-60-90, руса коса , сини очи, IQ 100, 184 см, от които 100 см крака – това е идеалът за земни, не за извънземни. Торонтото определено няма сини очи.

- Ние извънземни, идва с мир – казаха на развален извънземен език.

- Не знам на кво ми се правите, ама що не си спрегнете глаголите? – каза отегченото торонто с дистанционно в ръка и прехвърли на друг канал.

- Стига си щракало тоо телевизор, уа-а-а!

- Чедо бе, мамицата ти не се научи да мъучи. 25 ГОДИНИ.

Тогава чедото си събра вързопчето, прехвърли през оградата двата си бъбрека, далак, панкреас, хипофиза, две ретини, един дванадесетопръстник и други чаркове и се отдалечи към хоризонта на фона на залязващото слънце. Отиде далеч, към друг социален, метафизичен и екзистенциален хаос, но вместо да си осигури здравето посредством здравно осигуряване и вместо да си застрахова живота посредством застраховка живот, то седна някъде, извади от вързопчето си тефтерче и писалка и взе да си пише.

Откъси от дневника на торонтото: “да бъде светлина”; “наричам светлината ден, а тъмнината – нощ”; “да има твърд посред водата, и тя да дели вода от вода”. И т.н.

Анета Димитрова

Acropolis adieu