|
на 15ти започна санитарската ми практика в неврологията.
стахотно е, но не знам как се разказва такова нещo.
досега писах email-и насам-натам, разказвайки за това какво правя там и с какво се сблъсквам, но все опирам до прилагателни като "да храниш 30-годишна жена със силен паркинсон, която е супер свестна и симпатична, но толкова й треперят ръцете и краката, че не може да ходи самостоятелно и не може да се храни сама, е много _интересно_" или "да сваляш панталоните на 39-годишен мъж с множествена склероза, докато сестрата го държи да не падне, за да може той да седне на тоалетната, е много _подтискащо_"
не, да правиш тези неща не е нито интересно, нито подтискащо. просто е много... много. много е истинско, много е директно, hyperreal. просто е много.
иначе там има епилепсия, паркинсон, инфаркти, хемипарези, множествена склероза etc.
поправка: там има хора, болни от епилепсия, паркинсон, инфаркти, хемипарези, множествена склероза etc.
три дни в тази практика и съм сигурен, че искам да работя като лекар, невероятно е. писателите да го духат (по иван бдин). сериозно, думи и разкази не могат да ти покажат нищо, не могат да те научат на нищо, не могат да те променят, в сравнение с работата в болница. поне при мен е така. едно е да четеш за страданието, за надеждата, за безизходицата, за човечността (дори като думи тези неща звучат банални, мелодраматични), съвсем, съвсем друго е да излезеш от стая номер 8 и да се радваш, че можеш да ходиш и да говориш, защото единият мъж вътре е на количка, а другия едвам ходи и като иска да говори си запушва дупката във врата с пръст.
последно: една пациентка, 94, донесоха я вчера, статус "d.n.r."
d.n.r. - do not reanimate. състоянието й е такова, че ако тръгне да умира, не тръгвай да я реанимираш. няма за какво.
М
и
н
а
в
а
щ
watch if you're smart!
|
статус "d.n.r."
