|
АГАФЯ
Когато живеех в С-ка околия, често ми се случваше да ходя на Дубовските бостани при градинаря Сава Стукач или просто Савка.. Тези бостани бяха любимото ми място за тъй наречения „генерален" риболов, при който, излязъл от къщи, не знаеш деня и часа, когато ще се върнеш, вземаш до една всичките си риболовни принадлежности и се запасяваш с провизии. Всъщност увличаше ме не толкова риболовът, колкото безгрижното скитане, яденето в неопределено време, разговорът със Савка и продължителните очни ставки с тихите летни нощи. Савка беше двайсет и пет-шест годишен момък, снажен, хубав, як като кремък. Минаваше за разсъдлив и умен човек, беше грамотен, водка пиеше рядко, но като работник този млад и силен мъж не струваше пукната пара. Заедно със силата тежка, непреодолима леност изпълваше здравите му като въжета мускули. Както всички и той живееше в селото в собствена дървена къща, разполагаше с парцел обработваема земя, но не ореше, не сееше и не се занимаваше с никакъв занаят. Старата му майка поминаваше с просия и самият той живееше като птиците небесни: заран не знаеше какво ще яде на пладне. Не че му липсваше воля, енергия или жал към майка му, а ей тъй, не изпитваше желание да се труди и не виждаше полза от труда... От Цялата му фигура просто лъхаше безгрижие, вродено,, почти артистично влечение към живот напусто, през куп за грош. А когато младото, здраво тяло на Савка физиологически зажаднееше за мускулна работа, за късо време момъкът цял се отдаваше на някаква свободна, но безсмислена дейност, като дялкаме на съв-
сем непотребни колчета, или се надбягваше с жените. Най-любимата му поза бе съсредоточената неподвижност. Можеше да прекарва по цели часове на едно място, без да мръдне, загледан в една точка. А се движеше по вдъхновение, и то само когато му паднеше случай да направи някакво бързо, стремително движение: да хване за опашката бягащо куче, да смъкне забрадката на жена, да прескочи широк трап. От само себе си се разбира, че при такива оскъдни движения Савка беше гол като тояга и живееше като сетен сиромах. Постепенно щяха да му се натрупат неплатени данъци и той, як и млад, бе изпратен от общината на старческа работа -- пъдар и плашило в селските бостани. Колкото и да му се присмиваха заради преждевременната старост, той не искаше и да знае. Тази работа, тиха и удобна за неподвижно съзерцание, бе тъкмо за неговия характер.
Случи ми се да бъда при същия този Савка една хубава майска вечер. Помня, лежах на окъсано, из-линяло чердже почти до колибата, от която лъхаше силна и тежка миризма на сухи треви. С ръце под главата, аз гледах пред себе си. В краката ми се търкаляше дървена вила. Зад нея като черно петно се изпреч-ваше пред очите кученцето на Савка - - Кутка, а най-много на два-три сажена от Кутка земята свършваше със стръмния бряг на рекичката. Легнал не можех да виждам реката. Виждах само върхарите на върбалака, гъсто израсъл по този бряг, и лъкатушиия, сякаш огризан край на отсрещния бряг. Далече отвъд реката, върху тъмния рид, като изплашени млади яребици се гушеха една до друга къщурките на селото, в което живееше моят Савка. Зад рида гаснеше вечерната заря. Остана само една бледочервена ивица, но и тя почна да се покрива с малки облачета, както въглени — с пепел.
Вдясно от бостана се тъмнееше елхова горичка, която тихо пошушваше и от време на време се поклащаше от случайно връхлетял вятър, вляво се разстилаше необгледно поле. Там, където окото вече не можеше да отличи в мрака полето от небето, ярко трептеше светлинка. Встрани от мене седеше Савка. Подвил по турски нозе и оборил глава, той гледаше замислено Кутка. Въдиците ни със стръв отдавна вече стояха в реката й не ни оставаше нищо друго, освен да се отдадем на почивката, толкова обичана от никога неумо-ряващия се и вечно отпочиващ Савка. Зарята още не бе угаснала съвсем, но лятната нощ вече обгръщаше природата със своята гальовна, приспивна нежност. Всичко стихваше в първия дълбок сън, само някаква непозната за мене нощна птица проточено и лениво издаваше в горичката дълъг членоразделен звук, подобен на фразата: „Ти Ни-ки-та видя ли? - - и веднага сама си отговаряше: „Видях! Видях! Видях.|”
- Защо ли не пеят днес славеите? -- попитах Савка.
Той се извърна полека към мене. Чертите на лицето му бяха едри, но чисти, изразителни и меки, като на жена. След това погледна с кротките си, замислени очи горичката, върбалака, бавно извади от джоба си една свирчица, сложи я в уста и записука като женски славей. И тозчас, сякаш в отговор на неговото пи-сукане, на отсрещния бряг се обади дърдавец.
- Ето ви и славей... -- засмя се Савка. -- Дърп-дърп! Дърп-дърп! Сякаш въдица дърпа, пък сигур и той си мисли, че пее.
- Харесва ми тази птица. . . - - казах аз. - - Знаеш ли? През време на прелитането дърдавецът не хвърчи, а тича по земята. Прелита само над реките и моретата, а инак все пеша.
- Виж го ти, кучето... -- измърмори Савка и погледна с уважение към мястото, откъдето се чуваше дърдавецът.
Понеже знаех, че Савка много обича да слуша, разказах му всичко, което бях чел за дърдавеця в ловджийските книги. От дърдавеца неусетно минах на прелета. Савка ме слушаше внимателно, без да мигне, и непрекъснато се усмихваше от удоволствие.
- А коя страна е по-мила на птиците? - - попита тон. — Нашата или тамошната?
- Разбира се, че нашата. Тук птицата се излюпва, тук тя и пиленца си отвъжда, тук й е родното място, а там отлита само за да не умре от студ.
- Интересно! - - протегна се Савка. - - За каквото и да говорим, всичко е интересно. Птицата ли, човек ли. . . това камъче, да речем - - всичко си има разум-кост!... Ех, да знаех, господине, че ще дойдете, няма-ше да кажа на жената да идва тук сега... Примоли ми се днеска една да дойде...
— Ах, моля ти се, няма да преча! — казах аз. -Мога да легна и в горичката...
— Хайде де, и таз добра! Нямаше да пукне и утре да дойдеше... Да седне тук, па да слуша, каквото си приказваме, ами тя само ще се разлигави. Пред нея не може да поприказваш свястно.
— Даря ли чакаш? — попитах след малко.
— Не... Днес нова ми се примоли... Агафя стре-лочниковата...
Савка каза това със своя обикновен, спокоен, въз-глух глас, сякаш говореше за тютюн или за каша, а аз подскочих от смайване. Познавах стрелочниковата Агафя... Тя беше още съвсем млада женичка, на около деветнайсет-двайсет години, омъжена преди не повече от година за железопътния срелочник, млад и напет момък. Живееше в селото, а мъжът й всяка нощ, идваше от линията да нощува при нея.
- Зле ще свършат, братко, всички тези твои женски истории! — въздъхнах аз.
- Че нека. . .
И като помисли малко, Савка добави:
- Казвал съм им на жените, ама не слушат. . . Хич, не ги е грижа, глупачките!
Настъпи мълчание. . . През това време мракът все повече се сгъстяваше и предметите губеха очертанията си. Ивицата зад рида вече съвсем угасна, а звездите ставаха все по-ярки, по-лъчисти... Меланхолич-но-еднообразното цвъртене на щурците, крякането на дърдавеца и подвикването на пъдпъдъка не нарушаваха нощната тишина, а напротив, придаваха й още по-голяма монотонност. Сякаш тихо звучаха и омайваха слуха не птици, не насекоми, а звездите, които ни гледаха от небето...
Пръв наруши мълчанието Савка. Той бавно извърна очи от черната Кутка към мене и каза:
- Виждам, господине, че ви е скучно. Хайде да вечеряме.
И без да чака съгласието ми, припълзя по корем в колибата и затършува там, от което цялата колиба затрепера като лист; после припълзя обратно и сложи* пред мене моята водка и щърба паница. В паницата.
имаше печени яйца, ръжени питки, пържени с лой, парчета черен хляб и още нещо... Пихме от крива чашка, която не можеше да стои на дъното си, и се заловихме за яденето.^. Сива, едра сол, нечисти мазни питки, жилави като гума яйца, но затова пък колко вкусно е всичко!
- Живееш сам-самин, а колко много и различни неща имаш -- казах и посочих паницата. -- Откъде ги .вземаш?
- Жените ми носят... смотолеви Савка. Че защо ти носят?
- Ей тъй. .. от жалост...
Не само менюто, но и облеклото на Савка разкриваше следите на женската „жалост". Така тази вечер забелязах на него нов памучен колан и яркочервена ланделчица, на която от нечистия му врат висеше мед-но кръстче. Познавах слабостта на прекрасния пол към Савка и знаех с какво нежелание говори той за нея, затова не продължих да го разпитвам. Пък и моментът не бе подходящ да говорим. .. Кутка, която се навърташе край нас и търпеливо чакаше да й подхвърлим яещо, изведнъж наостри уши и заръмжа. Чу се далечно, пресекливо плискане на вода.
— Някой иде по брода... — каза Савка.
След две-три минути Кутка пак заръмжа и издаде звук, подобен на кашлица.
-— Шът! — скастри я господарят й.
В тъмнината глухо зашумоляха плахи стъпки и от горичката се появи силует на жена. Познах я въпре-ки мрака дори -- беше Агафя стрелочниковата. Тя боязливо приближи до нас, спря се и тежко пое дъх. Задъхваше се не толкова от ходенето, колкото навярно от страх и от неприятното чувство, изпитвано от всеки, когато нощем минава брод. Като видя пред колибата двама вместо един, тя тихо извика и отстъпи крачка назад.
- А. . . ти ли си! — каза Савка и напъха в устата си една питка.
— Аз... аз съм — замънка тя, като пусна на земята вързопче с нещо и ме погледна накриво. - - Яков ви Праща много здраве и заръча да ви предам... ето тук
такова...
— Хаде де, защо лъжеш: Яков! - - усмихна се Сав-ка. -- Няма какво да лъжеш, господинът знае защо си дошла! Сядай, гостенка ще ми бъдеш.
Агафя ме погледна под око и колебливо седна.
- Пък аз вече мислех, че днес няма да дойдеш. .. ~ каза Савка след продължително мълчание. - Какво седиш? Яж! Или негли да ти дам водчица да сръбнеш?
- Ей, че го рече! -- издума Агафя. -- Пияница някоя си случил...
- Я си пийни... По-топло ще ти стане на душата. . . Е?
Савка подаде на Агафя кривата чашка. Тя бавно изпи водката и не хапна нищо, а само силно духна.
- Донесла си нещо. . . продължаваше Савка, като развързваше вързопчето и като придаде на гласа си снизходителио-шеговит оттенък. -- Жената не може да не донесе нещо. А, пирог и картофи. . . Добре си живеят! - - въздъхна той и обърна лице към мене. -От цялото село саяо на тях са им останали още картофи от зимата!
В мрака не виждах лицето на Агафя, но по движението на раменете и на главата й ми се струваше, че не откъсва очи от лицето на Савка. За да не бъда трети на срещата, реших да се поразходя и станах. Но в това време в горичката ненадейно славей взе две ниски контраалтови ноти. След половин минута той ситно закърши високи трели и като изпробва така гласа си, запя. Савка скочи и се вслуша,
- Вчерашният е! -- каза той. -- Чакай ти!...
Н като рипна, безшумно затича към горичката.
- За какво ти е притрябвал? —- извиках подире му. -Остави го!
Савка махна с ръка - - не викайте, значи - - и изчезна в мрака. Когато пожелаеше, той беше прекрасен ловец и рибар, но и тук талантите му се пропиляваха също тъй безцелно, както и силата му. За общоприетото беше ленив, а цялата си ловджийска страст отдаваше на вятърничави прищевки. Така славеите ловеше непременно с ръце, щуките биеше със сачми или стоеше често пъти по цели часове край реката и с всички сили се мъчеше да хване малка рибка с голяма въдица.
Като остана с мене, Агафя се окашля и няколко пъ-
ти прекара длан по челото си.. . От изпитата водка вече почваше да се опива.
- Как си, Агаша? - - попитах я след продължително мълчание, когато беше вече неудобно да мълчим.
- Слава богу. . . А пък вие не казвайте на никого, господине. .. • - додаде изведнъж шепнешком.
Е, какво говориш — успокоих я аз. -- Но все пак каква си безстрашна, Агаша. .. Ами ако узнае Яков?
- Няма да узнае...
- Ами ако узнае!
- Няма. . . Ще се прибера преди него. Той сега е на линията и ще се върне, когато изпрати пощенския влак, а оттук се чува, като минава влакът.
Агафя още веднъж прекара ръка по челото си и погледна натам, където отиде Савка. Славеят пееше. Някаква нощна птица прелетя ниско досам земята н като ни забеляза, трепна, запърха с криле и литна към отвъдния бряг.
Скоро славеят млъкна, но Савка не се връщаше. Агафя стана, неспокойно направи няколко крачки и пак седна.
- Ама какво е това от него? -- не се стърпя тя. — Та влакът няма да дойде утре! Сега трябва да си отивам!
- Савка! — извиках аз. — Савка!
Не ми отвърна дори ехо. Агафя се размърда неспокойно и пак стана.
Трябва да си тръгвам! -- каза тя с развълнуван глас. - Влакът сега ще пристигне! Зная кога минават влаковете!
Клетата женица не бе сбъркала. Не мина и четвърт час, и се дочу далечен шум.
Агафя впи продължителен поглед в горичката и не-търпеливо задвижи ръце.
- Ама къде е той? -- заговори тя и се засмя нервно. - Къде се запиля? Ще си отида! Бога ми, господине, ще си отида!
А шумът ставаше все по-ясен. Вече можеше да се отличи тракането на колелата от тежкото пъхтеке на локомотива. Ето чу се изсвирване, влакът глухо изтро-поля по моста. . . минута още - - и всичко утихна.
- Ще почакам още малко... въздъхна Агафя й решително седна. — Хайде, ще почакам!
Най-после в мрака се появи Савка. Той стъпваше безшумно с босите си нозе по рохкавата градинска пръст и тихо тананикаше нещо.
- Ама пък късмет! -- весело се засмя той. — Тъкмо, значи, стигнах до храста и тъкмо взех да се меря с ръка, той млъкна! Ах ти, куче келяво! Чаках го, чаках пак да запее, па се махнах.. .
Савка тромаво се тръшна на земята до Агафя и за да запази равновесие, хвана се с две ръце за кръста й.,
- А ти какво си се нацупила, като че ти са потънали гемиите? — попита той.
Въпреки цялото си мекосърдечие и добродушие, Савка презираше жените. Отнасяше се към тях с пренебрежение, високомерно и дори се унижаваше до презрителен присмех над любовта им към собствената му особа. Кой знае, може би това пренебрежително, изпълнено с презрение държание да бе една от причините за неговото силно, неотразимо обаяние сред селските дулцинеи. Бе хубав и строен, в очите му винаги, дори когато гледаше презираните от него жени, проблясваше тиха нежност, ала само с външните му качества? не можеше да се обясни това обаяние. Освен щастливата външност и своеобразното поведение вероятно на жените влияеше също така и трогателната му роля; на всепризнат несретник и злочест изгнаник от родната къща в бостаните.
- Ами я кажи на господина защо си дошла тук! -продължаваше Савка, като все още държеше Агафя през кръста. — Хайде, кажи му, мъжова булке! Хо-хо!... Дали да сръбнем още водчица, дружке Агаша?
Аз станах и като се промъквах между лехите, тръгнах надолу из бостана. Тъмните лехи изглеждаха като големи сплеснати гробове. От тях лъхаше мирис на прекопана пръст и нежната влага на растенията, започнали да се покриват с роса... Вляво все още блещукаше червената светлинка. Тя мигаше приветливо и като че ли се усмихваше.
Чух щастлив смях. Смееше се Агафя.
„А влакът? — спомних си аз. — Влакът отдавна вече пристигна."
Почаках малко и се върнах при колибата. Савка седеше неподвижно по турски и тихо, едва чуто тананикаше някаква песен, която се състоеше само от ед-
носрични думи, нещо като: „Ех, ти, ах, ти... аз н ти..." .Агафя, пияна от водката, от презрителната нежност ш Савка и от зноя на нощта, лежеше на земята до него и трескаво притискаше лице до коляното му. Бе така отдадена на любовта, че дори не забеляза идването ми.
— Агаша, та влакът отдавна вече пристигна! -- казах аз.
- Време е, време е да тръгваш — подхвана мисълта ми Савка и тръсна глава. — Какво си се проснала тук? Ах ти, безсрамнице!
Тя трепна, вдигна глава от коляното му, погледна ше и пак се прилепи до него.
— Отдавна вече трябваше да си идеш! — казах аз. Агафя се размърда и се приповдигна на едно коля-но... Тя страдаше... Половин минута цялата й фи-гура, доколкото можех да видя в тъмнината, изразяваше борба и колебание. Настъпи миг, когато, сякаш опомнила се, изпъна снага, за да се изправи на нозе, но след това някаква непобедима и безпощадна сила -тласна цялото й тяло и тя се притисна до Савка.
— По дяволите оня! - - каза с див гръден смях и в този смях се долавяха безразсъдна решителност, безсилие и болка.
Аз бавно поех през горичката, а оттам слязох към реката, където бяхме заложили въдиците си. Реката спеше. Някакво меко кичесто цвете с високо стебло нежно докосна бузата ми, като дете, което иска да обади, че не спи. От нямане какво да правя напипах едно влакно и го подръпнах. То слабо се опъна и увисна -не бе се хванало нищо. . . Отвъдният бряг и селото не се виждаха. В една къща трепна светлинка, но скоро угасна. Пошарих по брега, намерих вдлъбнатината, която си бях харесал още през деня, и се разположих в нея като в кресло. Дълго седях... Видях как звездите почнаха да помръкват и да губят блясъка си, как като лека въздишка над земята повея прохлада и едва-едва раздвижи листата на пробудилите се върби.. .
— А-га-фя!. .. — дочу се от селото нечий глух глас. -Агафя!
Върнал се, разтревоженият мъж търсеше из село жена си. А в това време от бостана долиташе несдър-жан смях: жена му се бе захласнала, опила и с някол-ко часа щастие се мъчеше да изкупи очакващата я утре мъка.
Заспал съм. . .
Когато се събудих, до мене седеше Савка и ле.ко друсаше рамото ми. Реката, горичката, .двата бряга, зелени и окъпани, дърветата и полето -- всичко бе за-ляно с, ярка утринна светлина. През тънките-стволи па дърветата в гърба ми струяха лъчите на току-що изгрялото слънце.
Така ли ловите риба? • • усмихна се Савка. • Хайде, ставайте!
Станах, протегнах се сладко и пробудената ми гръд жадно почна да пие влажния, благоуханен въздух.
- Агаша отиде ли си? — попитах аз.
- Ей я там - - посочи ми Савка към брода. Погледнах и видях Агафя. Привдигиала полите си,
разчорлена, със смъкната от главата забрадка, тя минаваше реката. Краката й стъпваха едва-едва...
- Гузен негонен бяга! — мърмореше Савка, като гледаше примижал към нея. - - Върви, подвила опашка. . . Шавръкливи са тези жени като котки, страхливи - - като зайци. . . Не си отиде, глупачката, снощи, когато й казваха! Сега ще си пати, пък и мене в общината. . . пак ще ме бъхтят зарад жени. . .
Агафя излезе на брега и пое през полето към селото. Отначало вървеше доста смело, но скоро вълнението и страхът надделяха: тя се извърна боязливо, спря се и пое дъх.
- Леле, че страшно! - - усмихна се тъжно Савка, като гледаше яркозелената ивица, проточила се подир Агафя по росната трева. -- Не й се отива! Зер мъжът й вече цял час стои и я чака. . . Видяхте ли го?
Той изрече последните думи с усмивка, а на мене сърцето ми се смрази. В селото, до крайната къща, на пътя стоеше Яков и втренчено гледаше невястата си, която се връщаше при него. Не помръдваше и беше неподвижен като пън. Какво мислеше, като я гледаше? Какви думи готвеше да я посрещне? Агафя постоя малко, още веднъж извърна поглед назад, сякаш чакаше помощ от нас, и тръгна. Никога дотогава не бях виждал така да вървят нито пияни, нито трезви. Тя сякаш се гърчеше от погледа на мъжа си. Ту криволичеше, ту тъпчеше на място с подкосени крака, разперила ръце, ту отстъпваше назад. Измина стотина крачки, обърна се пак и седна.
- Поне да бе се притулил зад храста. . . — казах на Савка. -- Току-виж, съгледал те мъжът й. . .
Той и без друго знае от кого иде Агашка... Нощем жените не ходят за зеле на бостана — на всички е известно.
Погледнах лицето му. То беше бледо и сбърчено от гнуслива жал, каквато изпитват хората, когато видят как мъчат животни.
- Един гледа сватба, друг -- брадва... — въздъхна той.
Агафя изведнъж скочи, тръсна глава и смело тръгна към мъжа си. Изглежда, бе сбрала сили и бе се решила.
1886
|
АГАФЯ - един разказ на Чехов