|
Искам мнението ви за този разказ ... аз съм го писала ... надявам се ако ви кажа ,че е първият ми завършен до край да не ви повлиае ...
-Видя ли облаците ?
-Да ще има буря . Само погледни какъв вятър духа.
-Не,не ти говорих за това.Погледни ги.Те сякаш си играят.
-Нищо не виждам.Влез вътре,студено е!
-На мен не ми е студено,остави ме да гледам тази красота.
-Каде?Защо не мога да я видя?
-Не ,че не можеш,по скоро не искаш да си отвориш очите за нея.
-Ох,остани щом искаш ,аз влизам.
Погледнах пак на горе.Облаците се вихреха тъй бързо и устремно,сякаш се състезаваха.Превърнаха играта в танц.Тъй нежно и бавно се завъртаха безсилни да спрат.Преплитаха се всякакви нюанси на сивото така пленително,че да не мога да отделя очи.Беше толкова тихо,необичайно тихо,че чух първите капки паднали по сухата земя,а след това всяка следваща как свисти ,разцепваща въздуха,за да достигне своята цел.Блесна светкавица.Толкова спомени един след друг се втурнаха към съзнанието ми ,вихреха се ,завъртаха се като облаците видяни преди малко. Картини и звуци се преплитаха за първи път така неспирно,толкова бързо ,че едва успявах да ги различа.Гръмотевицата ме събуди от този сън ,от този галоп из миналото.Всяка дъждовна капка все по-стремглаво се втурваше .Не се криех от дъжда,обичам да ме вали.Да усещам допира на всяка капчица ,по-нежен от всеки друг.Нова светкавица и нов вихър от спомени този път по- бавен....Две ръце докосващи ме в тъмнината на ноща...познато лице ,мъжко,усните му изричат "о...изникна нова картина..две очи ,тъй дълбоки ,нежни погледът - страстен,желаещ...Гръмотевица и всичко свършва..Отново свистенето на дъжда.Играещите си облаци исипващи всичкия този дъжд ,толкова сиви,стана ли са по-мрачни в игрите си ,по-връждебни.Поредния сблъсък и нова светлина.Поредната светкавица донесла ми връщане в миналото...Какво виждам ли ? Капещи сълзи ...капят по студения под .. едно момиче свито плаче заради несподелена любов...То надигна глава , сълзите му отразяваха малкото лунна светлина...познато ми е...,но това съм ...Оглушителен гръм.
-Тази беше близо-казах си.
По навик отменах мократа си коса от лицето.Нова светкавица.Завръщането беше неизбежно,но споменът този път бе различен...Едно момиче,ако може така да се нарече ,не можех да не забележа издължения връх на ухото и ,показващо се от иначе падналите пред лицето и тъмни коси.Вятъра нежно ги развя,сякаш я погали.Първият лунен лунен лъч целуна усните и .Тя се изправи,тогава видях сълзите и и се извика безпомощно "И аз те обичам ,мили,няма да те забравя,няма"...личеше си че се чувства безилна...бесилна пред съдбата ,явно отнела и нещо безценно...любимия...
-Няма ли да се прибереш най-накрая.Погледни се , мокра си до кости.- този път не светкавица ме бе върнала в настоящето.
-Добре де идвам.-май се бях задържала по-дълго в този спомен бурята вече утихваше -Само момент искам да се насладя на...
-На какво? На настинката която ще хванеш ли ?
-Никога няма да видиш красивото дори да ти е на носа. - една капка падна на носа и.
-О, да сигурно е.
Свистенето на дъжда вече беше спряло,вятъра който до сега рошеше мократа ми коса беше утихнал,облаците ставаха все по-далечни , в далечината светкавиците още пресвяткаха.Тръгнах към вратата.Замислих се.Бях преживяла всичко което видях.Всичко.Без последния спомен или може би се лъжа. Напомня ми един...Отворих вратата.
-Какви ги вършиш?Няма ли да се спреш с твоята....
-Млъкни!Не желая да слушам.Прибрах се ,нали това искаше ,не ти ли стига ?
Неволно погледнах през прозореца до мен.Всичко отихна.Облаците пак се надбягваха,но вече бяха далеч.светкавиците пак пресвяткаха ,но вече не можеха да ме върнат в миналото...
|
искам мнението ви...
