Двете момчета вървяха по тъмната улица. До тях приказливата бабка с ентусиазъм описваше плюсовете на апартамента - баня, кухня, едната стая била пълна с багаж, та поради туй е неизползваема, има тераски, печка. Наближавайки блока посочи към светещите прозорци на втория етаж.
Едното момче учудено попита:
– Амаа, някой живее ли там?
А бабичката уплашена, че ще изпусне бъдещите квартиранти викна:
– Има едни девойчета, но те скоро се изнасят. Не се притеснявайте, няма да ви пречат.
Изкачват се по стълбите и натискат звънеца. Вратата се отваря и пред тях застава усмихнато момиче.
– Заповядайте, влезте.
Води ги към кухнята, а там сякаш цялото пространство е заето от къси поли и дълги коси. Момчетата са стреснати.
Багажът се оказва жив.

Девойките бяха шокирани. Как така - мъже в съседната стая! Невъзможно! Трябва да ги изгонят, колкото по-скоро, толкова по-добре.
Силната музика дали ще ги изплаши? Или да се престорят на лесбийки? Или да бъдат груби кавгаджийки?
Звъни се, пристига хазайката, води ги. Миг тишина. Обявява се пълна бойна готовност! Влизат младежите, личи им че са стреснати, леко уплашени и доста изненадани. Млади са - има няма 19 годишни. Момичетата се успокояват - лесно ще ги разкарат, имат се за зрели - на 23 са все пак:))

След година...
Като епизод от “Приятели”
Къщата е пуста, няма смях, няма телефонен звън, няма музика. Тъжно е... Празно е...
Момчето и момичето изнасят последния сак, целуват се и излизайки хвърлят последен поглед назад. Преминават спомени - нощните разходки, слушането на “Стената” (началото на свалката), денонощните игри на карти, купоните, приятелите и разговорите, които водеха по цели нощи.

След десет години...
Много щастие, но и много болкоа. Две деца останали след тях.
Момчето вече го няма, прахта е разпиляна над морето, прегърната от свободния порив на вятъра, сляла се с водата и безвремието. Една история обезсмислена от смъртта.
Остана момичето, вече без щастливите мигове в очите, без спонтанността на усмивката, без желанието за борба..
Останаха само няколко реда...