|
Ето и нещо за произведението, което получава Нобелова награда през 1981 г.
Елиас Канети- "Спасеният език"
Елиас Канети получава Нобеловата награда за литература през 1981 г. за книгата си "Спасеният език", разказваща за неговото детство. Основната мисъл е тази за превода от езика на детството на езика на настоящето, от езика на преживяванията и вълненията на езика на логоса и рационалното. Канети потвърждава тезата, че когато един човек твърде рано напусне родното си място, запомня повече елементи и събития, отколкото ако беше останал там още дълго време. Може би за самата еврейска душа характерно е търсенето и съхраняването на времето- Марсел Пруст,Анри Бергсон са добри примери за това.От значение за нас е и описанието, което той прави на родния си град Русе (наричан от него Русчук), както и на българите. Книгата се състои от пет части- Русе (1905-1911), Манчестър (1911-1913),Виена (1913-1916), Цюрих-Шойхцерщрасе (1916-1919), Цюрих-Тифенбрунен (1919-1921).
Канети започва с думите: "Русчук, в долното течение на Дунава, където съм се родил, беше чудесен град за едно дете и ако кажа, че той беше в България, давам непълна представа за него, тъй като там живееха хора от най-различен произход и само за един ден можеха да се чуят седем или осем езика". Родителите му са образовани хора, завършили във Виена и дори участвали в представленията на русенския театър, който по това време е любителски. Майка му е от рода Ардети, а баща му- от рода Канети, идващ от Истанбул. Предшествениците им през 1492 г. биват изгонени от Испания и се заселват в Османската империя, за която Канети пише, че се отнасяла към евреите по-добре, отколкото към християните. В резултат на това повечето евреи продължавали да бъдат турски поданици. Спомените на Канети от Русе не са много, но са впечатляващи- разказ за убийство от ревност, Халеевата комета, пожар, една детска закачка, можеща да има фатални последици. Той заявява: "Всичко, което преживях по-късно, вече се бе случило в Русчук". Първите му спомени присъстват ярко в негови произведения, вълнуват го темите за масите от хора и смъртта. Канети казва по този въпрос: "Има много малко лошо, което не бих могъл да кажа за човека и човечеството. И все пак аз така се гордея с него, че истински мразя само само неговия враг, смъртта". Докрая на живота си той остава непримирим враг на идеята, че в човека е заложен стремежът към смъртта.
Малкият Канети научава български език и част от българския фолклор от малките слугинчета, дошли от близките села.Той ги описва така: "Те ходеха боси из къщата и винаги бяха усмихнати , нямаха кой знае колко работа, вършеха всичко заедно и бяха първите ми другари в игрите". Те му разказвали за вълците, минавали по заледения Дунав, за върколаците и всички заедно се свивали в един ъгъл на стаята и треперели от страх. Той разказва колко много се е плашил от циганите , които всяка събота нахлували в двора, за да просят, и си тръгвали с хубави ястия и дори дърва ( и за успокоение на Канети в торбите им нямало малки деца). Това била първата тълпа, която той видял в живота си.
В Русе Канети вижда за пръв път пожар. Гледката останала в паметта му и по-късно във Виена той се спрял потресен пред картина на Брьогел, в която видял същата сцена, същите образи. Преминаването на Халеевата комета също предизвикало масова паника. Всички говорели за края на света, дори в нощта на преминаването някой казал, че нямало нужда децата да си лягат, нали всичко вече свършвало.
Ето как описва Канети и разказа на майка му за убийството в квартала: "Недалеч от нас бяха къщите на заможните турци. Познаваха се по тесните решетки на прозорците, сложени да пазят жените. Първото убийство, за което чух в живота си, беше убийство от ревност , извършено от един турчин. На отиване към дядо Ардити минавахме с мама покрай една такава къща, тя ми показваше високо горе решетките и казваше, че там горе стояла туркинята и погледнала към българин, който минавал по улицата. Тогава дошъл турчинът- мъжът й- и я пробол с нож. не мисля, че по-рано действително съм схващал какво е мъртвец, но по време на тази разходка го усетих, хванал ръката на мама. Попитах я дали туркинята, която бяха намерили на пода в локва кръв, никога вече не е станала. "Никога!- извика тя- Никога! Тя била мъртва! Разбираш ли!"
В края на главата за Русе Канети описва две неприятни случки с по-голямата си братовчедка Лаурика, на която той веднъж се подиграл, че не може да чете добре, а тя от своя страна не му давала да погледне нейните тетрадки. Елиас грабнал веднъж брадвата и тръгнал да убива (по думите му) Лаурика. Така и го намерили, докато викал и търчал с брадвата из двора. Лаурика му го върнала по-късно, като го бутнала в казан с гореща вода. Малкият Канети се разминал на косъм от смъртта, като причината да оздравее, както смята той, е появата на баща му, който бил заминал за Манчестър да урежда преселването. Семейството решило да напусне Русе, от една страна заради тираничното отношение на дядо Канети, а от друга- заради ориенталщината в града. Дядо Канети ги прокълнава пред всички, и може би клетвата достига до бащата на Елиас, защото през 1912 г. той умира от сърдечен удар, прочитайки във вестника за началото на Балканската война. Канети разказва и друга версия за причината за тази смърт- вероятна извънбрачна връзка на майка му. Така или иначе, в Манчестър той забравя българския език, научава английски и немски и в съзнанието му остават само спомени от едно може би изгубено детство.
През 1915 г. той пътува до Бългаия с майка си, посещава Русе и Варна. Майка му дори изрича думите: "Така е тук. Една благословена страна. И това е култура, никой не трябва да се срамува, че се е родил тук." След един валеж във Варна обаче тя се ядосва, защото файтонът им затъва в дупки, и изича: "Същите улици както и по-рано. Това е ориенталщина. Тези хора никога няма да научат нещо".
Днес България отново посреща един свой син - защото той запазва нещо българско в себе си, най-ценното- детството- и ние си задаваме въпроса: успя ли всичко това? Успя ли преводът от езика на детството? Успя ли преводът на индивидуалния език, на личните преживявания? И нямаме ли всички ние един период от време в началото на живота си, за който да кажем, че ни е дал много- емоции, наченки на светоглед, мечти и копнежи? Отиват ли хората към по-голямо разбирателство, или всички ще си останат разделени в своите светове? Колкото и различни да сме, езикът е един и е наш- езикът на приятелството и доброто.
100 години от рождението на нобеловия лауреат Елиас Канети в Русе
|
"Спасеният език" на Канети