Уфф, не, исках да кажа, че ако дадеш предварително наградата на МЕН, АЗ няма да мъча никого да ме чете. Но явно ще трябва да се боря честно с колегите ;-)

Ето моя "Разказ с цигара, балкон и 3 изстрела"


Да ви се представя: казвам се Гарсон и работя в служба Гражданска регистрация. Издаваме най-различни документи и поради това се срещаме с много хора. Някои идват само по веднъж, други - с месеци, зависи от формалностите. Между тези последните имаше един, когото с времето започнахме да наричаме Усмихнатия руснак. Той винаги се усмихваше, както се сещате, и никога не се оплакваше от поредната формалност, а кротко изчезваше да си набави съответния документ и се връщаше с неизменната си усмивка и думите "Ето ме пак". От документите му разбрахме, че наистина е руснак, 34 годишен, военен пенсионер. Какво правеше в България така и не научихме, защото в нашите формуляри няма графа "Мотиви".
Един ден, беше зима и духаше отвратителен вятър, Усмихнатия руснак дойде с кутия бонбони и ни каза, че идва да се сбогува. Заминавал. Отпратихме го с традиционната си шега да изпрати картичка от новото място и изядохме бонбоните.
Мина време, може би две или три години, впоследствие никой не можа да си спомни точно, и един горещ юлски следобед вратата на стаята ни се отвори и там застана Усмихнатия руснак с вечната си усмивка. Каза ни "Здравейте, ето ме пак", сякаш сме се разделили само преди няколко дни, после отвори на гишето една папка и ни показа снимки - той пред туристически забележителности в различни световни градове, а ние кимахме и възклицавахме подобаващо. Раздаде ни на всички по една паричка за късмет, на мен се падна колон от Коста Рика. После, естествено, го изкоментирахме, увереността му, или наивността, че ще го помним, че ще ни завари пак същите, или пък чистосърдечното му недопускане, че можем да кажем "Пич, махай се с тези снимки, не ни интересува".
После се обади по телефона (дават го от Справки) и ме помоли да се срещнем след работа, искал да ми каже нещо. Предположих, че ще ме разпитва нещо за документи; на нас когато ни предлагат среща обикновено става въпрос за работа.
Усмихнатия руснак дойде точно в 5, аз вече си бях прибрала нещата в чантата и сресала, колежките услужливо предложиха да останат, за да спрат климатика и да заключат, и излязохме навън в жегата. Покани ме да седнем някъде, където аз избера, само за малко, нямало да ми губи времето и той черпел.
Избрах едно кафене в съседство, в малък вътрешен двор, където е сенчесто и цените не са изпитание за случайния кавалер. Поръчах си портокалов сок, той си поръча същото. Седяхме и той ми се усмихваше, и аз му се усмихвах. Запалих първата си цигара за деня (на работа ни е забранено да пушим) и му предложих, но той не пушел. Разбира се, димът отиде моментално към него и аз помахнах няколко пъти пред лицето му, за да го отпъдя, но нищо не се получи. Прехвърлих цигарата в лявата си ръка, но пак не стана. Накрая я изгасих недопушена. Мълчахме. Накъде в апартаментите над нас пуснаха музика, явно започваше купон. Руснакът продължаваше да се усмихва, мълчанието се проточи и аз го попитах къде е ходил докато го е нямало. И той ми разказа на неуверения си български, като старателно търсеше думите, че бил от Москва, но завършил военно училище в Севастопол, после служил на ядрена подводница (същата като Курск) в Мурманск, където през зимата ставало толкова студено, че морето замръзвало с 2 метра лед и корабите се събирали в конвои, а пред тях вървял ледоразбивач, за да прави път през леда. На балкона с музиката излязоха някакви хора и започнаха да се забавляват като бъркат в чашите ни с лазерни показалки.
По негова покана си поръчах втори сок, вече притъмняваше, и го подканих:
- Искахте да ме питате нещо?
- Впрочем (произнесе го "прочим") - отговори той - исках да ви дам това.
И извади познатата ми папка, а от нея една картичка, на която в червената точка от показалката видях непознат град край син залив и думата Тасмания, изписана с много заврънкулки. Като тръгнал от България, а аз едва чувах думите му от музиката, пътувал много по света, винаги бил искал да пътува, и ето, сега мечтата му се сбъднала, обиколил много места, но това било изключително красиво, топло и слънчево и там ("Ще повярвате ли?!" растели ябълки). Искал да ми я изпрати по пощата, защото него ден, когато си тръгвал, нали така съм била поръчала, но не знаел адреса. И ето, сега ми я носел.
От балкона се чуха три сухи изстрела и със съскане и искри в небето се разпукаха три думи
Честит - в златножълто
Рожден - в яркосиньо и
Ден - в бонбоненорозово,
след това избледняха и се разсипаха в дъжд от падащи звезди, за да може всеки да си пожелае по нещо.