|
|
| Тема |
 Бедната Соля |
|
| Автор |
¤ QTEK ¤™ (†Заличител†) |
|
| Публикувано | 23.06.05 11:29 |
|
|
|
Бедната Соля
Песимистична комедия в много действия
Сола Александрова Гринева беше червендалеста селска мома. Набитата й снага и яките крайници (горни и долни) свидетелстваха за поколенията преди нея, прекарали целия си живот по кърища и обори. Косата й беше вечно чорлава, очите – малки и близо разположени, ушите - големи и клепнали като на палаш. Сякаш като компенсация на неугледния си вид тя бе доста работлива, дори (както казваха по този край – Голо бърдо и землището му) много ухватна: още от сабалем собите ще премете, нацапаните от мухи портрети на НВ Царя и на др. Сергей Дмитриевич ще забърше, ще издои кравите и ще нахрани хайванчетата (не пропускаше да почеше зад ухото любимците си – черния шопар Пешко и малачето Душко), с прясна вода от кладенеца менците ще напълни. Като приключеше работата по двора одма хукваше на полето – бостана да оплеви, люцерна да накоси, коприва за мисирките да наскубе... Майка й стрина Гина (звеноводка в ТКЗС „Червен възход”) и бащатко й бай Григор (подофицер от 6-а берковска преносима батарея, наскоро съкратен от войската по План 2004) не можеха да й се нарадват и да я нахвалят...
Рядко си даваше малко почивка. И това ставаше привечер, когато я изпращаха да прибере патките и гъските, по цел ден плацикащи се на воля в селската бара. Дълго време изпитваше леко притеснение, когато вървеше натам, защото около водоплаващите птици обичаше да се навърта околийският маргинал Симо Паниковски; напоследък обаче в селото приказваха, че Симо се записал у Патриотично сдружение „Напред!” и се запилял по Софията. Когато излезеше на брега на бистрата планинска речица присядаше на брега и изпадаше в състояние, което (ако ставаше въпрос за випускник на Философския факултет на СУ) бихме нарекли размисъл: защо водата тече надолу, откъде идва и как се е появила, колко ли на брой са камъните на речното дъно... Веднъж случайно я зърна пенсионирания гимназиален учител Онуфрий, и същата вечер в селската кръчма изтърси, че Сола вероятно би могла да се изучи по аритметика, при което наливащите се с мътна шльоковица селяци зяпнаха недоверчиво. Същото състояние я спохождаше и късно вечер, когато дръпваше перденцето от зебло (неизвестно как попаднало у тях след дълги години престой в канцеларията на парторга на колхоз „Заветите на Илич”) и се вглеждаше в звездното небе. Естествено тя не можеше да разсъждава в категориите на абстрактното мислене и нямаше представа що е то Време и Пространство (единствената разлиствана някога от нея книга - „Овчарчето Калитко” – лежеше захвърлена под кревата й), но душата й преливаше от чувства на почуда, възторг и недоумение пред величествената гледка.
Определено в Сола имаше нещо ако не особено, то поне по-различно. Тази нейна необичайност усещаха дори тъпоглавите селски ергенаши и на почти ежедневните селски вечеринки, седянки и тлаки не даваха много воля на ръцете си. Това обаче не я натъжаваше особено, защото компенсираше липсата на грубоватото им внимание със своите мигове на така привличащото я съзерцание на Мирозданието. Когато изпадаше в състояние, аналогично на героите на Булгаков след отлитането на Маргарита. За което естествено не подозираше, защото такива вредни четива не се допускаха в Голо Бърдо, а ако случайно се промъкнеха, то местните активисти ги използваха за наклаждане на огъня в селския казан.
Животът на Сола изглеждаше предначертан и тя отдавна се бе примирила с мисълта за предстоящото венчило (техните вече я сватосваха с Кънчо на Гнидявите – кантонер на гара Кумарица) и дундуркането на сополиви бебета. Когато една тиха пролетна вечер...
...на селския мегдан с шум на вериги и рев на мотори навлезе бронирана колона на Вермахта, в чиято челна машина небрежно се бе отпуснал напет Oberstleutnant.
(Край на 1-ви епизод)
М
и
н
а
в
а
щ
| |
| |
| 
|
|
