Небесна ливада



На Михаил Пешев



Обожавам живота запътен за някъде бавно,

кося си ливадата по Божията повеля

и, както подобава на истинския селянин,

не се надпреварвам нито със човека, нито със мравката.

Но разбирам, че някой брои крачките ми непрекъснато,

сам Божията воля така за себе си присвоил,

пред нозете ми неочаквано камъка си хвърля, за да прекърши

клона на моя живот от кола, който забих и пролистна.

Възсепнат дочувам как оекстазен над мене пищи керкенеза,

как гласа му на нишка от злато нанизва простора дълбок,

и поемам по нея, разпънат между две бездни,

за да стигна навреме там, гдето няма ни горе, ни долу, а само наоколо.

И, когато птичия глас вече своята златна нишка доприда,

уморен ще приседна върху навилек от сребърен лапад

с хляб и сол, с постеля за обич и с тояга, опалена за път и за видело,

в една небесна ливада.

Но понеже ме чака небесна коситба, казано честно,

ви оставям на оня там долу, че да ви брои крачките,

и, ако някой ден решите при мене да се преселите,

елате спокойно да си покосим, а след това ще продължим разговора си.

...

И не мога да не пусна поне част от

"ОСОБЕНО,

ИЛИ ТАЗИ КНИГА НЕ Е ЗА ТЕБЕ"



Тя е само за един-единствен читател.

Тази, от която е била вдъхновена.

Но заради желанието ти да надникнеш в нея,

ти предлагам едно стихотворение.

Само за тебе.



Додето кукувицата очаква

в хралупите или из пъновете

да се заспуска тихо мрака,

та в чуждо гняздо пак да мъти,

в тревата се започват сватбите

на пъдпъдъците и яребиците,

а по небето се извайват

отново гълъби и се обичат.

По пътя много бавно слиза

една жена със гола пазва,

незнайно откъде наблизо,

поникнал мъж я заприказва.

Като в голяма жълта кошница

на дряна врана е притихнала

и с човката си черна пощи

перата си и свойте мисли.

А, може би, така умело

прикрива птичата си ревност,

наместо точно като мене

да се издава във стихотворения.
...
*

Подобно птичка божия, като аркашка,

до Днес над чашата надвесен

във някое от кафенетата по столичните улици,

живеех много бавно и яваш-яваш

(тъй както казват турците).

Сега, когато съм понесен

върху крилете бели

от радостта към теб, от радостта към мен,

изгубил нещо, точно туй, което

ме успокоява и

отнема разума ми сякаш,

забравям, че съм жив,

не искам да съм жив.

Ако призная, че не съм със всичкия си вече,

това би означавало, че непременно

ме няма на света, обратното ми носи вечност,

нали усещанията са всичко, казва Тен.

Но Тен и всичките диагностици

понякога на чаша вино диагнозите си произнасят

подобно на Аполинер - поетите и учените си приличат

поне пред чашата.

На чаша вино всичко става лесно,

особено пред Божа неизвестност.

В просъница-безсъница над чаша пълна

с алкохолен съклет

ще ми се чудят чак до съмнало

и Аполинер, и Иполит Тен:

- Бе тоя кон е луд, какво му става,

че право в оня стълб е зачевръстил?!

- Съвсем не е луд той, а пет пари не дава

в какво сега ще да се блъсне.

И диагнозата на мойта дивна лудост

снизходително, подобно на палачи край бесило,

накрая ще отминат

и няма да си мръднат даже кутрето,

защото лудостта,

каквато и да е,

е Божо чудо

и заслужава милост

(тъй, както казват турците).



А аз,

забравям, че съм жив, когато ти се възхищавам,

не искам да съм жив,

забравям, че съм жив, когато те целувам

лудо,

не искам да съм жив,

не искам да съм жив, когато те ревнувам

дори от светофара, щом си вгледана

във него повече от вчера,

дори от себе си, когато ме сънуваш

безумнопризрачен и триизмерен,

не искам да съм жив,

забравям, че съм жив, когато влюбен, любя те

с чудовищната искреност на рис

и на растение,

пробил завинаги кълбото земно

със мъжкия си кокал, и

през световъртенето

небето стигнал,

под него

и над него,

издигам себе си

и пак се спущам фосфоресциращ,

буквално в теб се разтопявам,

клокоча,

и със светлинната си лава

те доизвайвам

лилийно бяла

цялата,

додето

най-тъмнотъмната безкрайбезкрайност

на Всемира

край нас започне да извира

от теб засветила,

а аз

от порива си толкова красив

над диагностици и над антизвуци,

разбирам, че съм жив, и искам да съм жив

(но това не казват турците).

Косата ми дзилена, очите ми редки