|
Съжалявам хората, които правят трагедия от тленността на нещата и се губят в съзерцание на земната нищожност. Нима не сме на този свят тъкмо за да направим тленното нетленно;то е постижимо, но само ако умеем да ценим и двете.
Гьоте
В едноименната поема на Йохан Волфганг фон Гьоте иначе неоригиналният персонаж на доктор Фауст е концептуално завършен и символно обременен съобразно стремежа на автора да пресътвори историческия ход на човешкия род, при това в целия му аспектизъм, което би било осъществено само и единствено чрез богатия образ на главния литературен герой.
"Фауст" посочва една особена в посоката си житейска гледна точка-диалектическото.
Богатият дискурс, както и сюжетния колорит допринасят за изказването на тази гледна точка и играждането на универсума в произведението.
Ако Дантевата "Божествена комедия" е за посоките на Пътя, то "Фауст" се отнася до същността му.
Отправили безплоден поглед към "духовното", губим пътя към онова, което най-адекватно би "назовало", би разкрило, би разконспирирало, колкото и вулгарно да звучи, имплицитната екзистенциална есенция.Суетно втренчени в ласкаещото ни афизично, интерпретирайки, предъвквайки с апатия достиженията на старите първопроходци, маргинализирайки конкретното, рискуваме в циничния си опит да обхванем смисъла на съществуващо и съществуване, да се окажем потънали сред крайно далечни на човешката ни природа на нравствеността прозрения.Тук следва да се въведе явния парадокс-в епистемалния поход често се лишаваме от правилната цел, ако не и изобщо от такава.
В началото на "Фауст" е поместен спорът между двете идейни начала, чийто обект-противоречивото човечество-бива сведено до персонажа на доктор Фауст. С облога на Господ и Мефистофел сугестивно се посочва един топосите на етиката- вярата в положителното предзададено в Човека.Поради това Фауст се явява защитник на човешката чест посредством и пред материалното.
Осъзнал несъстоятелността на инертното съзерцание в нетленното, Фауст се обръща изпървом към алтернативата на смъртта(схоластичен модел), а сетне към онагледилите Гьотевия възглед относно живия организъм на природата персонифицирани стихии- духове, способни да спасят литературния герой от гнета на абстракциите и аксиомите и да го въведат в магическото време-пространство на натуралното, на насладите и чистото знание.
В този пределен за доктор Фауст момент на гибелно съмнение, на отчаяние, на жаден поглед към заклейменото, на стремеж към "трансценденция" от черен пудел, преобразен се явява Мефистофел, за да въвлече Фауст в едно пътешествие "извън опита", провокирайки го с разкоша на битийното, но и несъзнателно помагайки му да открие себе си в контекста на човешкото противоречие.
Сключили облога, Мефистофел и "спасеният" щурмуват една синкретична, анахронична действителност на страсти, оргии и вечни истини, закотвени отколе в лоното на човешката цивилизация.
Дяволът и Фауст започват трубадурството си профанните удоволствия на злободневното. Докторът обаче не цели просто да върне себе в човешкото, а както е ясно от множеството критически прочити на "Фауст", да достигне свръхчовешкото. И тук, като че ли трябва да се върнем към образа на Мефистофел и да отбележим, че той не въплъщава идеята за полярното, абсолютното зло. Персонажът на Фаустовия спътник е не по-малко символно ангажиран и комплициран. На въпроса: "Та кой си?", зададен му от доктора, Мефистофел уклончиво и многозначително отговаря: "Част от сила могъща, но такава, че вечно зло желае, а все добро създава.", което идва да покаже концепта за парадоксалното съзидателно зло, обезпечаващо битийната цикличност. В този ред на мисли дяволът е идеалният възможен спътник на търсещия Фауст.
Единствено в контекста на младостта стартът (а и не само) на описания в поемата просвещенски поход на Сатаната и доктора ще бъде пълноценен. Ето защо, за да преосъзнае Основното, изразяващо се в голяма степен, ако не изцяло в любовта, Фауст трябва да превъзмогне чрез неизменната помощ на дяволското аскезата и предразсъдъка на стария.
При досега със забравената си човешка природа литературния герой изпада в противоречията на провокирания си субект, въплътени в образа на непорочната Гретхен. На техен фон пределно ярко изпъкват многобройните достойнства на Фауст. Той не смее да се отдаде на тази "нова" реалност...
С хода на поемата противоречията потъват в изобилието на битието, а търсеното и желаното от Фауст като че ли променя естеството си.
Валпургиевата нощ от част първа, маскарадът в императорския дворец както и Класическата Валпургиева нощ са своеобразни кулминации в произведението- наситени с дълбок символизъм и многозначителни препратки, те в най-голяма степен доближават сключилия договор с Мефистофел до житейската монада.
Полагайки себе си в живите системи на природата с помощта на Дявола, Фауст достига пределите на познанието, отвъд които стихиите, доскоро негови съюзници, ще се противопоставят на свръхчовека, дисхарминизирал универсума. Фауст престъпва деликатната граница на Смисъла, провокирала го в самото начало...
Лична интерпретация.
Ще съм щастлив да прочета отзиви.
Короната- над всички вас.Редактирано от lachistein на 17.05.05 17:16.
|
"Извън Опита"-литературен коментар
