|
|
| Тема |
 тема: поредната |
|
| Автор | чичoпeй (Нерегистриран) | |
| Публикувано | 14.02.05 03:42 |
|
|
|
Просто много ми се плаче.
Дивата скука изпълва стаята, заглушава телевизора и спокойната вечер на съседите отгоре. Не съм усетила кога си е отишло слънцето от прозорците, които почти не са виждали себе си без плътната завивка на щорите. Усещам как някой ден ще ми теглят майните и няма да се подчинят на желанието ми да се скрия от целият свят отвън.
Прозорците.
На хората отдавна е престанало да им пука.
Долепвам длан откъм судената им страна. Тъмно е. На края на света съм. Непознат град. Какво търся тук?
Долепвам длан на прозоците откъм тъмната им страна. Студено е. Пътната ми чанта виси като замръзнала бобена шушулка и се впива в бедорото ми до посиняване. За рамото не си мисля.
Мисля за раменете си като две части на едно цяло.
Пропътувах го цялото това разделяне. Ето ме. Тук съм. Долепила длан на едни прозорци, откъм обратна им страна.
Видял ме е още преди да го потърся с очи. Усетил е дланта ми преди види очите. Взирам се в него. Ръката ми прави нещо некотролирано – маха. За миг ми става смешно. Усмихвам се. Прозвучава като приветствие. Той го тълкува като нетърпение и излиза. Две огромни крачки, вратите за завъртат и съм в прегръдките му.
Не ми се плаче вече.
И не е толкова просто, когато светът изчезне. Няма какво да опознаваш. Има те само колкото да се разливаш по някакви чужди вени, да тупкаш с някакво чуждо сърце и да мислиш за раменете си като за две разделени части на едно цяло, защото дясната му ръка ги разделя с докосването си.
И се потапям в това усещане сега, когато просто ми се плаче, за да съм там, в момента, в който ми се е смеело и когато не ми е било до плач, и никак не е било толкова просто да си пропътувал една раздяла.
Двете ми рамене се справят някак си с това, че са разделени.
Сърцето ми не може. Притиска лицето ми към гърдите му и вцепенява мястото под ухото, където са се долепили устните му. Прозорците ни отразяват, разсейват и ни правят невидими за всички с билет в джоба, за всички, отиващи някъде.
Ние стигнахме до нашето “някъде”.
Два дни, две нощи.
После следва бърза раздяла. Припряно ровене за билета, бърза целувка по бузата, газ със ляв мигач, бегъл поглед в огледалото, което се напуква от бързане.
Пак сме пътници към нашето “някъде”.
Но всеки пътува различно.
Той се прибира натежал. Изува мързеливо обувките. Пали цигара. Смъква си дрехите и отваря оголял хладилника. Сипва си питие. Жената на дивана отпива от чашата си и престава да го забелязва. Той също.
- Къде беше?
- Не е твоя работа. Глей си филма и не ме закачай.
След три дни ледът между тях се стопява. Тя си ляга. Той си ляга. Чукат се. По задължение. Това дето го имат трябва да се живее някак си. Никой от тях не иска “някак си”, но това е. Толкова могат да си позволят. Другото наваксват с пиене. Още се обичат, всъщност, но са прекалено уморени, за да си го показват. Търсят други начини. Тя с отчуждение. Той с изневери. Понякога и с мен.
Аз му позволям. Хубаво ми е. Просто пътувам към нашето “някъде”.
Позволявам му хиляди неща.
Мога да направя всичко, което поиска от мен.
Но той не иска.
Иска други неща.
Иска да се усмихвам, когато чука жената с ледовете.
Иска да ми е весело, когато съм с билет за връщане в джоба.
Иска да не му напомням, че ме има, когато той има други неща в живота си.
А аз се зъбя.
И “мога да направя всичко, което поиска от мен” става най-долна лъжа.
И аз не бих искала нищо от такъв човек.
Това е.
Не ме съдете строго.
| |
| |
| 
|
|
