Много, много човешко.

Това ми напомни на една случка, отпреди има, няма осем години. Да са били най-много десет.
Какво, значи, стана? Седя си аз в едно кафене на открито в моя град /беше лято/ и си пия кола. Минават две циганета - просячета. Две момиченца. Почти тийнейджърки. Едното - грозно колкото си щеш. А другото - мръсно, но красиво като индийска принцеса. Казах на това, красивото, да дойде при мен, та да го почерпя каквото си избере. То ме погледна учудено, после събра смелост и седна на моята маса. Поръча си кола.
Докато пиехме кола, аз го попитах дали ходи на училище.
"Да", каза то.
"А любими предмети имаш ли?", продължавам да разпитвам аз.
"Да", отговаря цигането и очите му пламват. "Математиката най- ми харесва."
"Брех", дивя се аз вътрешно.
То пие от колата и продължава "И даже искам да стана учителка по математика като порасна".
"Дано", искрено й пожелах аз.

Днес, около осем, е, да кажем най-много десет години след тази случка, грозното цигане продължава да проси. Превърнало се е в много грозна циганка.
Другото не се е мяркало отдавна по улиците на моя град.
"Дано", си казвам аз.