|
- Керано, снахичката ти май няма да я бъде.
- Как тъй няма да я бъде, ма, Иванице? Млада е, ще се съвземе. Ей го, и Докторчето иде. То ще я излекува, нал' тъй, Докторче?
- Моля ви, дами, отдръпнете се от леглото на пациентката. Належащо е да бъде екзаминирана незабавно.
- Абе ти прави каквото ще правиш, ама да не земеш да й гледаш под ризата, чуваш ли ме? Че учената ти глава има дълго да помни кога е видяла Керанината снаха болна.
Докторчето изсумтя пренебрежително на селското невежество и се зае да преглежда Любана по последна научна метода.
Такова чудо той не беше виждал досега. Младата жена лежеше с изопнато тяло и стиснати очи, а по страните й се сменяха различни бои, сякаш невидима ръка вапцаше лицето й - ту го наплескваше с жълто, ту с бяло, ту с червено, ту лисваше мораво като от престояло натъртено.
Изведнъж Любана се сви цялата одве и облещи черните си очи в Докторчето. То потръпна от смущение. Туй не бяха очи ни на човек, ни на жена, а сякаш бяха зъркелите на ужасен демон. За момент Докторчето се усъмни във всичко научено в университета, но в следващия миг се посъвзе и даде нарежданията си на двете жени, които бяха почнали бързичко да се кръстят:
- Госпожо Керано или Вие, госпожо Иванице, може ли да изпратите човек до аптеката, който да вземе от помощника ми един прах, дето се нахожда в стъкленото шише във форма на паралелепипед?
- Туй последното не го разбрах.
- Във форма на паралелепипед.
- Пипе кое?
- Паралелепипед!
- Виж сега, Докторче, селски жени сме ний, простовати значи, ще земем да объркаме нещо. Ти върви, донеси си каквото трябва, а ний двечките ще седим тука до горкото дете и ще се молим на Господа да се оправи.
Докторчето помисли малко и си каза наум, че жените май наистина имат право. Грабна си чантата, тръшна вратата и забърза към аптеката.
- Слушай ме, Керано, това Докторче нищо няма да свърши. Правичката ти казвам. Лани умори моя Иван с прахчета и илачи, тъй да знаеш. Едвам сколасахме да викнем попа. Моят човек ей тъй, бадева щеше да си отиде, неопян, като таласъм. Затуй ли е работил цял живот горкичкия? Затуй ли ката неделя все съм го гласила като младоженец, кога отивахме на черква? Хич не се мотай, ами прати Стоян да вика попа докато е време, че иначе срам пред хората ще береш, ако си отиде снахичката ти без опело, като неверница.
- Де да знам, ма, Иванице, няма ли да е по-голяма срамота да я опеем жива? То вярно, че кръвта й е нечиста, ама пък то какво е виновно, горкичкото? Оная никаквица, майка й, кучката й с кучка ниедна, тя е виновна, че я роди и като кукувица я остави в чужда къща да расте, да яде на хорските деца хлебеца. Тъй й бил нашепвал Господ - да остави детето си и да се маха, да заминава с онези чергари - нестинарите. Не можели сме ний да разберем. Айде, холан, Господ! На мен що Господ за цял живот не ми е прошепнал ни веднъж таквиз работи?
Керана се прекръсти надве-натри, понеже й просветна, че е изрекла богохулни думи. И продължи тирадата, намерила най-сетне душеприказчик, на когото да излее болката си:
- И моят Стоян, нали е младо-зелено, да земе да залюби тая Любана. Колко му приказвах, какво ли не правих, чак сурово кокоше сърце против уроки и магии му дадох да яде, щото знам ли я тая, младата, как му е завъртяла главата, с какви чалъми, но той - не и толкоз! Ходи като въртоглав из къщи, сякаш гръм го е треснал и все за Любана говори. Накрая с баща му кандисахме и я зехме. Едно гърло повече сме щели да храним - чудо голямо! Ама не това ми е мъката - я виж как се мята това лудо момиче! Знаех си, че няма читаво да излезе, знаех си. Ох, Иванице, какво да правя, аз, горката? Какво ще кажат хората за нас? Кажи, ма, сестрице?
- Слушай, Керано, казах ти и пак ти повтарям - онова Докторче нищо не разбира от тези работи. Да викнем поне Захари Знахаря, като не щеш попа.
Керана спря да плаче и стреснато изгледа Иваница:
- Да викнем Знахаря?
- И що да не го викнем?
- Щото ... щото... неговото не е дадено от Господа Бога. Нечисти сили са се вселили в душата му.
- Тъкмо де. Щом нечистите сили от снаха ти подушат неговите, току виж скокнали и отишли у Знахаря. Той и без туй божи човек няма да стане.
Последното натежа над съмненията на Керана. Двете съседки се спогледаха, прекръстиха се и Иваница забърза към усоето, където Захари Знахаря живееше сам и забравен в колибата си.
Иваница спря пред портата на Знахаря. Очакваше занемарен двор, посипан с боклуци, фъшкии, кокоши пера, кости и какви ли не сатанински ужасии. Но не - дворът беше преметен, поръсен с вода и няколко квачки си кълвяха кротичко. Даже куче не лавна. Иваница въздъхна с облекчение и похлопа едва чуто на вратата на горската къщица.
- Влез, жено!
Тя пристъпи през прага. Огледа критично, но не откри нищо нередно, нищо нечисто. Проста подредба, запалена камина и той - Знахаря. Дори не я погледна. Само прошепна:
- Тя ще се оправи.
- Откъде знаеш, Знахарю?
- Знам. Сега мълчи и слушай - доведете ми я по мръкнало и после си вървете в селото. До утре ще е здрава. Аз ще я излекувам. Друг лек няма за нея.
- Знахарю, - започна смутено женицата.
Той се отвърна от нея и се загледа в огъня.
Сумрак загърна селото. Добитък и хора се прибираха по къщята. Луната отърка очи, отърси се от съня си и скокна в небето. Една единствена талига скрибуцаше към гората. Керана водеше снаха си при Знахаря.
- Мамо, къде закара Любана?
- Не питай, сине, лягай си вече. Изяж едно прясно кокоше яйце и си почини. Достатъчно се напати покрай тая малка усойница.
Час по-късно, когато Керана вече спеше, тъмна сянка пропълзя от къщата й и прескочи през стобора в съседния двор.
Жарта припламваше и припукваше като жива насред усоето. Нощните твари се гушеха плахо из шубраците. Гората мълчеше, таеше се и чакаше.
Те дойдоха. Мъжът я носеше на ръце като малко дете. Остави я безжизнена до жаравата и се отдръпна встрани.
Тя потрепна с ноздри, подушила миризмата на горящи въглени. После сякаш някаква сила се спусна отгоре й и я вдигна на крака. Тя се огледа с облещени очи, изпъчи тяло и скочи в жаравата. Ако Керана и Иваница бяха видяли това, което последва, щяха да го нарекат "бесовски танц". Любана танцуваше по жаравата като подръчквана от дяволи, виреше глава нагоре, към луната, мяташе ръце насам-натам, тръскаше разпусната си коса, навеждаше се към въглените, гребеше ги с пълни шепи и ги мяташе отгоре си.
- Ху, ху, ху ... - крещеше тя с пълно гърло, пак се навеждаше и пак грабваше въглени и ги мяташе нагоре. Те се сипваха върху нея като златно-черен дъжд. Страшно беше. Страшно и красиво.
Изведнъж, както буйстваше насред жаравата, тя застина, люшна се и падна по очи. И тъй остана.
Знахаря се втурна във въглените бос, грабна младата жена и я отнесе пак на ръце извън горещия кръг.
- Същата си като майка си. - прошепна той, милвайки я по косите. - Същата.
Любана вдигна глава и го погледна уморено.
- Ти познаваш майка ми?
- Да, познах я преди двайсетина лета. После я загубих. Щях да съм я загубил завинаги, ако не беше ти.
- Кажи ми, коя е била майка ми, Знахарю? Казват, че умряла, когато ме раждала. Сто пъти съм се проклинала за това, че съм я убила. Ето, сега пак се проклинам, проклинам се...
- Любано, замълчи и чуй това - майка ти може и да е жива още, знам ли. Може да е навсякъде. Никой не можеше да я държи против волята й - твърде силна жена беше тя, твърде свободна. И аз не можах, а и не посмях да я задържа тогава, когато ти се роди. Как ли можех да я накарам да остане тук, в това село. Рекох й, че аз оставам и че тя е свободна да заминава, ако поиска. И замина. Гореща кръв имаше тази жена, кръв на нестинарка. Виждам, че и ти си същата. Кръвта ти кипи, болна си легнала, не те свърта в селото. Огънят те вика, дъще.
- Тате? - Любана потръпна. - Тате?
- Да, дъще. - Знахаря й се усмихваше. Откога бленуваше за този миг. Тя обгърна главата му с ръцете си и го разцелува.
В този момент нещо изшумоля. Храстите се разтвориха. Черна сянка пропълзя от тъмното и се нахвърли върху мъжа и жената. Любана изпищя.
- Стояне, недей! Махай се! Грях ще извършиш! Недей!
Стоян не слушаше. Беше хванал Знахаря за косите и го ръгаше с ножа си където свари.
- Ще я излекуваш, а? Ти ли, ти ли! Всичко ми каза Иваница! На ти за лечението! На ти! На ти!
Любана крещеше като обезумяла:
- Стояне, спри се! Стояне!
Стоян спря да ръга. Пусна мъртвия мъж на земята и изгледа свирепо Любана.
- Излекува ли те, а, никаквице? Права беше мама. Всички бяха прави. Кучка си - същата като майка си. Ей сега и аз ще те излекувам!
Той се хвърли върху нея и заби ножа си право в сърцето й.
- Стояне, любов моя, нищо не разбираш. - тя едва си поемаше дъх. - Той е... той е ... баща ми. Баща ми, Стояне!
Когато слънцето смени луната, гората още мълчеше. Жаравата беше потъмняла, угаснала. Един мъж седеше върху черните въглени, заровил пръсти в тях, гледаше с празни очи в нищото, а в душата му беше пустош.
|
На двете ми музи:
