Важи особено за Еко това. Не очаквайте от него директни внушения. Текста и контекста е оставен изцяло на читателя, но това не го прави елитарен и недостъпен, читаем само от ерудити, които познават източниците на скритите в текста цитати и препратки. Ако има нещо върху което той набляга в техниката на писане - това е усилване на този процес на съ-авторство до крайност. Най-лесно би било да изгради мозайката си от познати текстове - и за него и за читателя най-лесно. Но ако го направи, то процес на съавтворство няма да има. Творбата му ще е просто сборник от цитати и препратки. С какво би била от полза на читателя? С нищо не би обогатила и разширила кръгозора му. В друг план - Еко не поставя някакви нови морални и етични казуси в романите си - по-скоро дава нови отправни точки за подхождане към всеизвестни и изтъркани казуси. Разширява базата на която читателя да се опре. Ако проследите романите му във времето - тази техника на съграждане на текста започва в "Името на Розата", където, ползвайки ясни препратки към добре познати текстове (Конан Дойл) и вплитайки в тях слабо познати източници от епохата избрана за действието, преследва именно това. В "Махалото на Фуко" техниката е доведена до ново ниво - няма една препратка-база за изграждане на текста, негов скелет, в и около която да се вплетат други източници и препратки. Целия роман е изграден от препратки, без нито една да е водеща и определяща рамка на романа. И все пак - някои от тях доминират, като около тях автора развива действието и го довежда от началото до края. В "Острова от предишния ден" подхода е като че ли синтез на двата използвани в двата предходни романа - има една ясна препратка към чужд текст, която е основата на романа (Дефо). Но тя е дотолкова подтисната от останалите, че трудно може да е водеща, по-скоро е база, среда, в която Еко си дава пълна свобода на цитирането и препратките, без да ги подчинява на базовата. Така напълно "освобождава" читателя от необходимостта да следи някаква фабула и го кара да се съсредоточи изцяло върху контекста на текста - източници, препратки, идеи... Понякога дори и несвързани една с друга. Но целта не е да се води монолитно в текстово и като въздействие повествование. Целта е романа да се накара читателя активно да участва в изграждането му- като изобщо тук не се очаква някаква специална подготовка от негова страна, напротив - очаква се да изостави нормалното си понятие за романа, като форма, изградено от практиката му до сега. И мисля, че е постигната... И че Еко става все по-добър и по-добър в разчупването и отместването на границите на романа все по-напред и по-напред. Ако с "Името на розата" е искал просто да докаже, че романа не е мъртъв днес, то със следващите си книги и особено с тази - пренася романа в бъдещето.

А колкото до удоволствието от писането - задължително е писателя да изпитва удоволствие при писането. Ако му е скучно - то тази скука и досада при писането няма как да не се пренесат и върху читателя през текста писан с досада и скука. И обратното...

---
scribo, ergo sum