Смирненски присъства в програмата по литература на Софийския университет, така че е напълно вероятно да се падне на изпит. Всякакъв ропот в тази посока е безплоден.

Мен обаче живо ме интересува един друг феномен - как, по какъв механизъм даден автор влиза в Канона, оттам нахлува през парадния вход на българското образование и цялата му творческа биография насетне се превръща в хагиография; тоест, всякакво поставяне под въпрос на художествената му тежест е светотатство, заплашващо с отлъчване от кръга на самозваната интелигенция.

Ако разгърнем литературната критика, писана през периода между двете световни войни, ще видим, че на поетичното поприще се спрягат имената на Лилиев, Далчев, Багряна, Разцветников, Фурнаджиев. Смирненски някъде не е споменат, другаде - с две-три изречения накрая. Фундаменталната дискусия в поезията след Първата световна война се завърта около една прочута статия на Далчев за символизма на Лилиев, водят се дебати за формата на стиха и т.н. Нахвърлям всичко това с цел да покажа, че в соц образованието едни поетични фигури бяха подменени с други, цялата литературна история беше пренаписана от марксистко-ленински ъгъл, в резултат на което личностите от авансцена минаха зад кулисите, за да засияе, окъпан в прожекторна светлина, железният триумвират Смирненски - Гео Милев - Вапцаров.

Крайно време е тези неща да се преразгледат и всеки да полужи заслуженото си място в литературната история. Тук показателят не трябва да е класово-партийния подход, а художествените качества на творбите. Далчев, един от най-големите ни поети изобщо, беше изхвърлен безмилостно от учебниците, защото бил екзистенциален, тоест 'буржоазен'. Ако Смирненски се смята за един от първите ни урбанистични поети, то Далчевата урбанистична поезия (писана горе-долу по същото време и след това) е много по-добра, лишена от тази плоска двуцветна дихотомия между целия скован от злоба, шумен и разблуден град и бедните гаврошовци и цветарки като символ на ангелската чистота. Пък и едно от най-чаровните стихотворения на пролетарска тема - "Работник" - отново принадлежи на Далчевото перо. Но то не е известно, то изобщо не съществува, защото шаячната интелигенция иска да е така - нищо да не се промени, нищо да не се преосмисли, за да не се засегне паметта на някой класик.

Връщайки се назад в епохата, прочитайки стихотворенията, дали облик на периода между двете войни, смятам за безспорен връх Атанас Далчев, а след него Багряна. С това не искам да кажа, че Смирненски не трябва да се учи - точно обратното. Неговата поезия трябва да се разглежда на този фон - и така недостатъците й ще станат видни. Защото и пролетарското, и урбанистичното в нея бледнеят пред постиженията други поети от същия период.

Смирненски е умрял твърде млад. С годините той, предполагам, би развил тези обертонове, тази нюансировка, които правят една поезия зряла и силна. На неговата възраст и Далчев е залитал по черно-бялата гама, но се е развил изключително много с времето. Аз лично смятам, че анализът на поезията на Смирненски трябва да минава по тази линия, но това не е по силите на ученици и кандидат-студенти. Там продължава да се вихри кичозна хагиография и славословене, които в посткомунистическите години добиват вече гнилия вкус на обикновено лицемерие.

А пък за аналогиите с Христо Калчев - там нямам думи. Сякаш липсват съвременни поети, та трябва Смирненски да блесва на фона на този титан на борческата белетристика. Да вземем само Валентина Радинска и стихотворението й "Винаги": сравнението с прочутата цветарка на Смирненски тук би довело до някои твърде интересни изводи за развитието на българската поезия въобще.