|
|
| Тема |
 Паркът на спомените |
|
| Автор |
Maglo (Lord of chaos) |
|
| Публикувано | 08.07.04 23:27 |
|
|
|
Излизам от вкъщи с намерение просто да се разходя, а дъждът туко що е спрял. Насочвам се към центъра с умерена крачка. Улиците наоколо са мокри и сякаш леко размити от сумрачната светлина, която се просмуква през плътната пелена от сивобели облаци. Въздухът е влажен и топъл. Трудно ми е да го дишам. Пешеходците наоколо са също унили и леко вкиснати заради времето.
Продължавам да вървя и ето че вече съм на центъра. Тук атмосферата е по-приятна, минувачите са повече, а лекият ветрец, шумящ приятно покрай ушите ми, ме разведрява и отвява тежката влага, която ме задушаваше. Отнякъде се чува приятна музика, но аз така съм се потопил в собствените си мисли, че едва я долавям. Нося се из улицата като на сън, всичко е някак далечно.
Вятърът спря. Аз неусетно съм поел нагоре. Всичко отново е сиво и тъжно, но аз не забелязвам и продължавам. Въздухът сякаш става все по-тежък. С всяка измината крачка ми е по-трудно да вървя. Главата ми натежава. Но аз не спирам, защото вече виждам фонтана със жабките. Преминавам като хипнотизиран през улицата и за малко да ме блъсне една кола, но аз не забелязвам. Всичко е като на сън.
Поемам по една алея и се потапям в зеленината на парка. Навлизам навътре и постепенно спомените се възвръщат в помраченото ми съзнание. И ето вече виждам как се разхождахме ние двамата по тази пътека. Вървяхме заедно и си говорехме. Тогава слънцето грееше, всичко беше зелено и красиво, но ние нищо не забелязвахме, защото бяхме погълнати един от друг. Бяхме щастливи. Образът бавно се стопи и аз отново бях сред сивата, влажна зеленина. Въздухът стана по-тежък, но аз продължавам.
Ето я и пейката, на която обичахме да стоим. Беше ни приятно заедно. Веднъж те бях прегърнал, за да те утеша и ти беше така близо до мен. Усещах мириса на косата ти, допира на кожата ти и уханието на парфюма ти. Една сълза се търкулва по бузата ми, но аз не забелязвам. Виждам само нас двамата. Но скоро и това видение изчезнва сред маглата от спомени.
Аз продължавам с още по-бавна крачка напред. Наоколо става все по-топло и все по-влажно. За мен няма значение, защото съм някаде далеч, заровен сред миналото. Малкият фонтан се появява пред мен, за да ми напомни за нашата първа целувка. Нежния допир на устните ни. Полузатворените ти очи. Туптенето на сърцата ни. Не, не мога да издържа повече. Правя крачка назад, след това още една. Обръщам се и бързам да се измъкна от капана на собствените си спомени. Подхлъзвам се на няколко пъти на влажните плочки, но усилвам ход…
Най-после успявам да се измъкна от парка. Спускам се надолу по улицата и постепенно лекият ветрец прогонва миналото. Въздухът вече не е влажен и мога да дишам свободно, умът ми е бистър и се чуствам спокоен.
Отново се потапям в сивото ежедневие на града. Но знам, че ще се връщам към спомените си заради теб и заради това, което бяхме.
Чети между редовете и каквото и да прочетеш ще е вярно!
| |
| |
| 
|
|
