Твърде емоционално изказване, бих казал. Не че разбрах какво искаш да кажеш, ама нейсе. :)
Сега сериозно. Не съм лют фен на Коелю, макар че съм му прочел четири - пет книги. Ако ме питаш, почти нищо не си спомням от тях, с изключение на "Единайсет минути", щото я четох скоро, понеже ми я подариха. Това, което със сигурност си спомням, е усещането, че са идвали на място, явно четени в подходящия за това момент.
За мен истината е, че една книга, един филм, един разговор, една фраза... в определен момент могат да бъдат наистина нещо специално за всеки от нас. Да, в определен момент, при определени обстоятелства, при определено състояние на духа и емоциите. Оттук спорът за едно нещо дали струва или не струва е адски безмислен, излишен и грешен, защото собствената ни оценка на нещата винаги ще бъде субективна именно поради определеността на момента (и свързаните с него натрупани опит, знания, мъдрост и преживявания), както и състоянието на духа в този момент. И вече съвсем неприемливо е да оплюваш или апотеозираш безусловно, без да си даваш сметка за всичко това, което посочих. Да войнстваш като фанатик, сляпо, безкомпромисно и несъмнено.
Безусловните и крайни позиции без капка съмнение в собствената им правота винаги са ми се стрували опасни и неприемливи. Затова се захванах и аз на хорото, не заради самия спор, а заради неприемливостта на това да се плюе несъмнено и безусловно, без да се щадят и нещата, които не са за плюене. Или без да се отчита относителността, когато се критикува. Да опазим мокрото да не изгори покрай сухото, това предлагам аз. Нищо повече...

------------------------
Слушай беззвучието...