|
Пътека от тъмнина се разстилаше пред мен, но аз навлезнах в тунела, образуван от сплетените клони на дърветата. Продължавах напред потънал в мисли за отдавна загубеното…И ето че отново изплува в съзнанието ми образът. Беше същият, но за пореден път различен. Просветна в мрака на съзнанието ми и успях отново да различа до болка познатите черти на лицето и`. Красиво лице, но сякаш…далечно. Смъртна бледост покриваше изящната кожа. Светлосини очи, които излъчваха необяснима тъга. Издължено лице и малка аристократична брадичка. Болезнено присвити устни…Не! Не си я спомнях така! Никога не съм я виждал толкова тъжна! Само огненочервената коса беше същата. Тя отново се спускаше свободно по раменете и`, отново грееше със същият онзи неповторим блясък, идващ сякаш от последните лъчи на залязващото слънце…
Спънах се в една издадена плоча от тротоара и тя изчезна. Кратък миг от вечността и вече я нямаше. Образ сред многото и единствен сред останалите. Огледах се и видях, че отново съм потънал сред сенките. Наоколо беше пусто и тихо. Нощната тъма беше обгърнала градските улици, въпреки слабата съпротива на уличните лампи, а аз имах още дълъг път да извървя, преди да се прибера.
Отново се замислих. И отново за нея. Питах се какво означава това видение, което ме преследваше от една седмица. И защо беше тъжна този път? Дали това не беше просто въображението ми, което е решило да си прави лоши шеги с мен? Не, не вярвах то да е способно на такъв ужасяващ реализъм. И все пак, коя беше тя?…
Продължавах да си задавам въпроси, на които не можех да си отговоря. Едно знаех със сигурност- тя ме привличаше към неизвестността, която олицетворяваше, и аз бях безсилен пред нейния магнетизъм. Обичах я по един странен и нов за мен начин. “А нима не е странно да си влюбен във видение?”- мисълта се понесе над океана на съзнанието ми и отново потъна дълбоко в него, заглушена от чувствата, които ме бяха обзели.
Смътно забелязах, че съм се отклонил от пътя и съм поел несъзнателно в друга посока. Но това беше без значение, защото в мига, в който затворих очите си тя отново беше там и отново ме гледаше с тъжния си, дълбок поглед. Тя за пореден път покори съзнанието ми и аз и` се възхищавах. По-истинска, по-красива и по-тъжна от всякога. Господарката на мислите ми. Не смеех да отворя очи, за да не би да я загубя завинаги, но чувствах болка заради нейната тъга и бих дал живота си само за една нейна усмивка. Видението трепна и се стопи. Но аз все още стоях неподвижен, със затворени очи и с плаха надежда.
- Вече можеш да отвориш очите си- беше тих и мелодичен женски глас. Но аз упорито стоях и не смеех да погледна.
- Тук съм и те чакам.
Този път бавно отворих очи. Странно, но мястото, където се намирах не ми изглеждаше познато, а градът беше малък и бях ходил навсякъде. Но бързо забравих тази подробност и различих сред сенките фигурата на момиче на около десетина крачки пред мен. Видях ясно само светлосините и` тъжни очи.
- Това ти ли си или сънувам?- не помръднах.
Без да продума тя се приближи бавно към мен, изплува от тъмнината и видях моето видение, което се беше превърнало в реалност. Познато, но за пореден път различно.
- Коя си ти?- въпросът несъзнателно ми се изплъзна и аз почти мигновенно го забравих и се потопих в нейната тъга.
Вместо да отговори тя се приближи още повече, студените и` устни леко докоснаха мойте и докато изпадах в безсъзнание видях нежната и` усмивка, която сякаш ме обгръщаше.
- Аз съм смъртта…- гласът идваше все по-отдалеч…
|
Видението
