Помня как лудия страшно камбаната блъскаше,
когато пребиха му кучето с пръчки и камъни,
а после от страх пред ума му опасно невръстен
залостиха в църквата него, трупа и тамяна.

Стискаше прашната лапа, усмихнат нелепо -
децата и лудите не проумяват смъртта.
Щом мъртвият трябва пеша да достигне небето,
защо му дълбаят пътека надолу в пръстта?

Не знаеше лудият даже да се прекръсти,
а сраснал в стените, ревниво дъхтеше тамяна -
последен пазител на Господ в Голямата Къща,
заедно с глухата, стара и вярна камбана...

Човекът люлееше сянка на куче и в тъмното
бавно изтляваше страшната му усмивка,
смирено иконите чакаха да се разсъмне,
а Господ сякаш бе дал на Доброто почивка...

Остави трупа пред олтара, оголи ръцете
и всички икони обърна с очи към стената.
И тръгна нагоре - уж тръгна пеша към небето,
а стигна камбаната в края на стъпалата.

Помня как лудия яростно блъскаше, блъскаше...
Изтръгнал езика й, бавно разпръсна тамяна
и с шепи отвори пътека във влажната пръст -
за сянка на куче и черен език на камбана...


Ина Григорова

Красотата ще спаси света...