|
МУСТАЦИТЕ НА ШРЬОДИНГЕР
Бе къща от морска материя. Флуидни зидове, тавани и покриви, увенчани с изящен златен ветропоказател на върха на лявото крило.
Отвътре, водните стени на този дом заплашително плисваха вълни при всяко отваряне на поредната врата. Условните тапети от живи риби и захапали опашките си морски чудовища променяха своите цветове и контури като повърхност на украшения, с които си играе немирната слънчева светлина. Къщата се прозяваше при всеки полъх на въздушното течение. Дневната стая се мержелееше в дъното на прозявката й. Прозрачните пердета гледаха към улицата с изпиващите очи на юнското утро.
Жената се рееше в пространството и бавно отваряше вратите - пускаше ги като монети в кладенец. Те издаваха глух звук и потъваха отново във стените. По устните на жената пробягваха стада от закачливи кошути - едва загатнати усмивки, зелен полъх на топли градини.
Отсреща, през прозореца се виждаше тъмната бездна на увехтелия антикварен магазин. Бе точно 8 и 12 минути сутринта.
Старият Цюрих светлееше като небесна огърлица между гърдите на крайезерните хълмове. Гугукането на гълъбите, накацали в топлата постеля на слънчевото петно, сееше спокойствие и синева в очите на минувачите – миг преди да потънат в сенчестата снага на катедралата. Малко по-нагоре Аущингер щрасе се свиваше кротко между изящните тумбаци на старинните бюргерски къщи. Точно в меката й сумрачна чупка, 50 метра над речния език, бе антикварният магазин. Приведен и стар, скрит почти като яребиче гнездо сред урбанистичната гора от ренесансови къщи.
Влязох в магазина. Бе точно 8 и 12 минути сутринта...
От втория етаж на къщата, чиито водни очертания се люлееха като треви, по които слизат едри капки дъжд, се отвори огромен прозорец. Жената се надвеси от перилата му и извика на младия мъж долу, който току влизаше в тъмната дупка на антикварния магазин. Съдържателят, далечен роднина на барон Мюнхаузен, вече се готвеше да започне обичайната си тирада за необичайно редките томове с ботанически трудове от началото на 16-ти век и щастливото стечение на обстоятелствата, че “ето – на - ти си първият, който има възможност да зърне извънредно рядка находка, снопче от прословутите мустаци на пра-прадядо ми - в златна табакера с гравюра от времето на Луй 14-ти и специално посвещение на гърба й, което несъмнено е почеркът на прословута придворна дама от Виена... и всичко това на никаква цена, която едва ли си струва да споменавам... ”
Жената извика закачливо: “Господине, връзката Ви се е развързала.” Младежът се обърна и видя лицето й, което се смееше. Тя си помисли как този чужденец ще се изгуби в магазина. Като всички останали преди него. Тя въздъхна наум и нервно затвори прозореца, който бе озарен с цвета на беснещите летни бури.
Махалото на градските часовникови кули отмерваше точно 8 и четвърт.
Прекрачвайки условния праг между деня и нощта, между улица Аущингер щрасе и притегателната утроба на миналото, каквото беше тясното пространство на старинната антиквария, аз чух тихото звънче на стъклената врата, усетих хладната хромирана дръжка, по навик се обърнах към срещуположната страна на улицата. Къщата отсреща бе от камък, с железен фенер над масивната орехова врата, изглеждаше като дом на богати банкери, които през уикенда прекарват времето си в разточителни покупки из реномираните ботици на Париж, Милано и Ню Йорк. Прозорците бяха отрупани с типичните швейцарски цветя. Единият бе открехнат и от него се носеше музика на пиано. Помислих си: “Тя е там”, без да съм наясно кого точно имах предвид, връзката на лявата ми обувка бе развързана, нямаше кога да я оправям, трябваше да вляза в магазина. Случайно мернах стария часовник до тезгяха: часът бе 8 и 15.
Когато младежът пристъпи прага на антикварията, жената се бе изгубила във вътрешността на морската къща. Тя вече го следваше само с мисълта си. Той, в известен смисъл, бе нейно творение, но само в известен смисъл. Бе сънувала идването му: не бе определен човек – хиляди лица се наслагваха върху неговото.
Сценарият, зададен от някой друг, включваше момент на неочакваност, който дори при тези обстоятелства – сюрреалистичната атмосфера на къщата от вода - не губеше обичайната си доза напрежение и труднопредвидими обрати.
“Либретото” на нейният сън се състоеше в следното: младежът влезе в антикварния магазин, навън бе слънчева утрин, условният пра-правнук на барон Мюнхаузен този път не довърши докрай умелата си тирада за крайно ценните находки от миналото, които случайността е довела в магазина му. Изведнъж се запъна и след кратко мълчание каза: “Елате, млади господине, ще ви покажа нещо, което наистина си струва да видите...” Другият, заинтригуван и донякъде замаян от сумрака на помещението или кой знае от какво друго, го последва зад тезгяха. Отвори се малка врата, бяха в друта още по-малка стая, после отново през друга врата – излязоха навън, от другата страна на това, което е. Юнското слънце ги заслепи, сякаш бяха прекарали в подземие последните 20 години от живота си. Изведнъж тротоарът, на който стояха се издигна едва забепежимо, светлината започна да се рони като мазилка в срещуположната част на улицата. Получи се тъмна и бездънна нощ, на метър от тротоара властваше непрогледен мрак, докато вратичката, от която бяха дошли, бе обляна в слънчеви лъчи. Бяха на границата между деня и нощта.
Пространството отпред бе наистина бездънно. Очите им започнаха да открояват далечните планети и звездите, които висяха неподвижно и все по-ярко на линията на раменете им. Появи се леко синкаво сияние, в чиито краища просветваха розови искри. Бе почти като мъгла от звезден прах, бе почти като непознато присъствие.
Старецът и младежът бяха в тъмнината на Космоса и виждаха отляво красивото кълбо на родната планета Земя. На няколко метра от тротоара, в бездънната вселенска нощ /може би в действителност на милиарди километри от улица Аущингер щрасе/, синкаво-розовата мъгла засия като наметало, обсипано със скъпоценни камъни.
Изведнъж те видяха. Изтръпнаха от ужас и удивление. Само на педя от техния свят, на педя от тротоара, се бяха срупали неизброимо количество форми, живи присъствия – сякаш изплували мигновено от безплътната неопределеност на синкаво-розовото сияние. Прибавиха се нови цветове – по-тъмни и по-заплашителни: тъмно-сиво, кафяво, мътно червено. Тези форми се бяха строили и чакаха заповед. На моменти наподобяваха човешки тела и излъчваха смразяващо желание за власт и надмощие. Всеки миг щяха да се втурнат към светлата част на улицата, през задната врата на антикварното магазинче – към света на хората... за да го завладеят.
Бяха само двамата. Сами срещу нашествениците. Лявата обувка бе отвързана и връвта й като змийче висеше в тъмнината отдолу.
“Тези са може би най-даровитите измежду нас. Били са хора като мен и теб, но изкушени от другата сила, са преминали на нейна страна...”- промълви някой. Не биваше да им позволят да проникнат в магазина, трябваше да ги спрат, а бяха само двама.
Насред този момент от съня жената винаги се събуждаше обляна в пот. Младежът вероятно съществуваше единствено само в мисълта й, нереални бяха и магазинът, и къщата, и улицата... Нямаше начин да провери дали тях наистина ги имаше, вратите на водната къща бяха здраво залостени, а прозорците й никога не разкриваха несънуваната светлина.
Бе точно 8 и 17, в утрото на някой си 15 юни. Младежът бе едновременно вътре и извън магазина, бе едновременно влязал и никога не се бе появявал пред вратата му /ако вярвяме на съвременната квантова физика/...
Антикварното магазинче бе уютно и добре подредено. Стари гравюри, ръкописи на неизвестни барокови композитори, сандалово дърво от научна експедиция в Индия, ретро-картички, датиращи от началото на 20-ти век, старинен глобус, сабя на драгун от наполеоновата армия.... Старчето любезно се усмихна и ми обясни на развален английски език колко логични са баснословните цени на стоките му. Изведнъж се сетих, че връзката ми е развързана. Захвърлих всяко благоприличие и се навеждох да я оправя. После се изправих и тръгнах към изхода. Погледнах часовника си – показваше 8 и 17 минути... Кой знае, може пък така да сме спасили света ?!
|
нещо за четене
