|
МАГЬОСНИЦИТЕ НА ПРОЛЕТНАТА БУРЯ
Мигел Анхел Астуриас
Превод от испански: Тодор Нейков
1.
Там, където нямало риби, морето останало само. Корените били ходили на погребението на кометите в безбрежната равнина, останала без кръв, и от умора не могли да заспят. Не възможно било да се предвиди нападението. Да се избегне нападението. Падали листата, скачали рибите. Ускорено дишали растенията, а сокът замръзвал в досег с ледената кръв на жилавите нападатели.
Във всеки плод се вливала река от птици. Рибите осъмнали в погледа на светещите клони. Корените под земята не спели. Корените - и най-старите, и най-младите. Провирайки се сред онова море от хумус, понякога те срещали по пътя си отломък от звезда или селище на бръмбари. Тогава старите корени обяснявали:
с този аеролит пристигнаха от небето мравките. Гъсениците могат да потвърдят това, те още помнят мрака.
Хуан Пойе потърсил под листата ръката, която му липсвала, току-що му я били откъснали и какъв гъдел му причинявало усилието да прехвърли движенията си в кристалната ръка на сербатана. Събудил се от сътресението полузарит, замаян от уханието на нощта. Понечил да си потърка носа с ръката, която му липсвала. “Хм” - казал той и пренесъл движението в другата ръка, в кристалната ръка на сербатана. Миришело на кипнала вода, на изгорял рог, на опърлена коса, на препечено месо, на овъглено дърво. Чул се вой на койоти. Понечил да хване своето мачете с ръката, която му липсвала. “Хм” - казал и пренесъл движението в другата ръка. След воя на койотите потекли сополите на земята - гореща сипаничава кал, нещо, което не се виждало ясно. Жена му спяла. Гърдите й, едри като кратуни, почивали върху тръстиковата постеля, а бузата й се била сплеснала върху сламата, която й служела за възглавница. Разтърсена грубо от мъжа си, жената на Пойе се събудила, отворила очи - очи, бистри като горски извор, и казала, щом успяла да проговори:
“Дъвчи копал, клати копал!” Отблясъкът ставал постепенно по-ярък, като при преминаването на кометата. Пойе отстъпил пред светлината, последван от жена си, като при преминаването на кометата. Дърветата горели безшумно, като при преминаването на кометата.
Станало нещо. За малко да се изплъзнат дърветата от ръцете им. Корените не знаели какво изтича през пръстите им. Да не би да е било сън? Рязко разтърсване, придружено от подземен тътен. И бездна сколо морето. Да не би да е било сън? Бездна и пустота сколо морето.
“Хм” - казал Хуан Пойе. Не успял да раздвижи ръката, която му липсвала, и прехвърлил движението в кристалната ръка на сербатана. Пожарът обхванал и най-отдалечените планини. Той прехвърлил движението в ръката, по която водата на тялото му изтичала с пълна сила към кристалната ръка на сербатана. Чувало се как зъбите му – речни камъни, тракат от страх, как шумят подвижните пясъци на влачещите му се крака и потръпването му, когато изскубнал с нокти върха на планината. С него вървяла жена му, Хуана Пойе, която с нищо не се отличавала от него, тъй като била родена от същата благодатна вода.
Станало нещо. За малко да се изплъзнат дърветата от ръцете им. Корените не знаели какво изтича през пръстите им. От свиването на корените при сътресението се родили тъкачните станове. Дали не е било и това част от съня им? Пожарът пощадил корените на сейбите, набъбнали в хладната чернота на лежащите в хамак земи. И така се появили становете. Морето не преставало да се облизва от удоволствие, че е останало без риби. Не е ли било сън всичко това? Пролетното сътресение учело корените как да втикват цъфтежа в совалката за нишките на стана. И тъй като скъпоценният копал се движел свободно, платината, златото, среброто се канели да го сдъвчат, за да обвезат с метеорна слюнка тъмните гуипили на земята.
Хуан Пойе протегнал клоните си към листака на всички реки. Морето е листакът на всички реки. “Хм - му казала неговата жена, - да се върнем назад.”
И на Хуан Пойе му се искало да се върне назад. “Назад!” - извикала жена му. И на Хуан Пойе му се искало да се върне назад. Кръвта му изтичала в този разлюлян свят. А какъв вкус имали водите му с дъх на планина! Какъв цвят имали водите му, цвят на синя захар!
Голямо зелено петно започнало да го обгражда. Израстък на древни и с дъх на сол цивилизации. Слуз на водорасли в тъй обширни равнини, каквито не бил преброждал на земята. Друго петно започнало да се образува на неопределено разстояние - безутешен хоризонт на гъвкави морски вълни, подобни на яспис. Пойе не изчакал. Когато по-нататък се появило трето петно от задъхана вода, набраздена от огромни звездни клонаци в тих седефен взрив, той се оттеглил назад, отдръпнал се, но не успял да преброди собствените си води и се удавил, изпускайки пяна крто игуана, след като дълго време се носил изнемощял и премръзнал на повърхността.
Нито Хуан Пойе, нито Хуана Пойе. Но ако утре завали дъжд в планината, ако угасне пожарът и димът се закове на едно място, притихнал като над въглен, дълбокото самолюбие на камъните ще събере капчици с нападателна мекота и отново ще се появи кристалната ръка на сербатана. Няма нищо, само корени. Дълбоките корени. Въздухът е изгорил всичко и земята е равна и чиста като сянка. На юг небето пламти. Нито една зелена муха. Нито един крокодил с птичи изпражнения в гънките на кожата си. Нито ек. Нито звук. Под савана на земята спи своя стъклен сън всичко, което не знае какво е сън - кварцът и пемзата, по-лека от водата, и немигващият мрамор. Само корените продължават да тъкат дълбоко под земята. Корените на мангле разкъсват всяка паднала птица, преди да я погълнат очите на пожара - крайбрежен ловец, а корените на какаовите храсти, дъхащи на шоколад, улавят влечугите, подути вече от горещината. Животът търси спасение в местата, обрасли с растителност благодарение на корените-тъкачи, поливани от Кристалната ръка на сербатана. Но Хуан Пойе и Хуана Пойе не идват вече дори и през зимага. И така минават години. Векове.
Деветнадесет хиляди левги въздух над морето. И цялата безупречна геометрия на шистите от плаващи люспи, на зелени порфири под сводовете, на искрящи звезди, на гладките като порцелан гранити, излети от сметана, на люспестите живачни огледала върху подвижните пясъци, на резките, като на гравюра, сенки в земи, набраздени с портокалово и охра. Равномерно и точно расте отчайващото мълчание - останка от някаква мъглявина. И животът на две кралства, граничещи с обраслите с растителност места, съсухрени от сушавата атмосфера и първичната жажда на пожара.
Звучат звездните одежди в опустошителната немота на простора. Лунен срив върху неподвижни стада от сол. Юзди на мъртви приливи и отливи в зъбите на ледени, остри, режещи вълни. Навън. Навътре.
Там, където минералите раздвижваха кроткия здрач, течното им присъствие отново смути съня на земята. Разстилаше се влага на тъмна струя и всичко изглеждаше светло. Сякаш това бе някакъв сън между ябълково-розови стени, в съседство с вътрешности на риби. Въздухът сякаш се бе облекчил, прочистил и сега не миришеше на мухъл, не хладнееше като картофена кора както преди, когато се свечеряваше и мрак обвиваше минералите. Въпреки че огънят беше разрушил всичко, корените бяха продължили да работят за живота в становете си, тайно подхранвани от една едноръка река.
“Хм” - каза Хуен Пойе. Една планина се сгромоляса върху му. И понеже се опита да се брани с ръката, която му липсваше, загуби време и започна да движи другата си ръка по стръмнината, за да се измъкне макар и доста пострадал. Късове от змия, насечена с мачете. Отломки от огледало. Дъх на дъжд над морето. Ако не беше му помогнал инстинктът, щеше да остане да лежи там проснат, между хълмове, които връхлитаха с шипове на говорещи камъни. Само главата му, само главата му се търкаляше сега сред пяната на дълги речни коси. Само главата му. Корените наливаха със сок стволовете, листата, цветята, плодовете. Навсякъде се вдишваше свеж, лек, с дъх на растения въздух и струйки слуз - мускули на нежен мъх, се спускаха в процепите на горещия, жаден камънак и после отново се подаваха.
Хуан Пойе се втзроди във внуците си. Една капка от огромното му пълноводие оплоди утробата на Хуана Пойе и тя роди дъждовете, които дадоха начало на плавателните реки. Неговите внуци.
Тук свършва приказката за Хуан Пойе и Хуана Пойе.
2.
Плавателните реки, чеда на дъждовете, деца, родени от плътското сношение с морето, течели по повърхността на земята и под земята, борейки се с планини, вулкани и коварни равнини, плуващи сред бездните като подвижни салове. Срещали звезди в пръстта и в дъното на небето, втренчило късогледия си поглед на хризопраз в тихия хаос на блуждаещите води, течащи върху скрити корита от порести пясъци, и в гнева на кремъците, разядени от мълнията.
Още един земен трус и превзетите възкликвания на течността, изместена от силното сътресение. Подземни облаци с плътен грохот. Прах от гъвкави урви. Нови трусове. Но растителният свят се появявал и споявал всичко. Плавателните чеда на дъждовете го свличали от небето, а там, където обвивката на земята била раздрана от скали и дълбоки пропасти или обгорена - по извисяващите се към звездите върхове, ветрове, просмукани от растителна пот, бързали да положат слоя хумус, необходим за семето на нежните мъглявини.
Но след появата на всяко растение, след всеки опит на растителния свят да се наложи се отприщвали нови катастрофи, вълни на студ и разливи на кипяща глина. Разлагането .на металите правело слънцето непоносимо в отровената и суха околна среда.
Наближавало времето, когато Кактусът трябвало да се пребори със Златото. Една нощ Златото нападнало дебелокорото, бодилесто растение. Кактусът се свил на кравай като многоглава змия, но това не го спасило от русия дъжд, който го къпел с тънките си като игли струйки.
Шумно изявената радост на минералите заглушила жалбата на Кактуса, който, превърнат в зелена пепел, бил съхранен като спомен от една скала. Същата участ сполетяла и други дървета. Почернели като дълбоко обгорени плодовете на гуира. Питаая продължила да гори като жар.
Реките свикнали постепенно с изтребителната борба, в която смъртта ги дебнела, когато пълзели плахо между хълмовете, прескачали в спасителен бяг урвите или се вливали в недрата па земята, преброждайки царството на мрака и корените-тъкачи.
И малко по малко в дълбочините на дъжда започнало да се чува мълчанието на минералите - както и сега още се чува, - потънали в себе си, впили зъби в пукнатините и винаги готови да разкъсат растителния слой на земята - сянка на дъждовен облак, напоявана от плавателните реки, сън, който улеснил втората поява на Едноръкия с кристалната ръка на сербатана.
Едноръкият с кристалната ръка на сербатана. С коси от мехурести корени в призрачната вода. А о-о-чите му! Той приспал за миг пролетните грижи на земята, за да я развълнува по-късно с щастието, което носело всезаразяващото му присъствие в някоя гъба, в млечния му смях, като рана в ствол на каучуково дърво. Мед в тропическия хаос. И първият любовен трепет под слънцето на равноденствието, насладата в прешлените на гръбнака, доскоро шипове на хищна рибка.
Едноръкият с кристалната ръка на сербатана сложил край на борбата между нагорещените до бяло минерали и плавателните реки. Но разпалил нова борба, нов пожар, разпламтяло се слънцето и попарило соковете - зелени, червени, черпи, сини и жълти, които задрямали като влечуги сред сернистите изпарения и хладния отблясък на терпентина.
Сляпо, неподвижно като камък, мъхнато от влага, първото създание плетяло и разплитало някаква незнайна мъка. Сърбели го глинестите венци в следобедната задуха. Цялото му тяло изпитвало гъдел като мамул под острите миши зъби. Болели го ноктестите издънки. Раздвижили се пълзящите растения. Остър и точен бил полетът на хищните птици. Мъхът - дим на езеро-пожар, в което пламтял Едноръкият със стъклена ръка на сербатана - запълзял под мишниците на мъже и жени, изпълнени с шумолене, с нокти като зърна на бакла и сърдечни пориви, подчинени на Луната, която, застанала на брега, надува и раздува океаните, отваря и затваря цветята, изчиства паяка и изпълва със страх газелите.
3.
Във всяка пора на кожата му, лъскава като тиквена кора, имало по един хоризонт и когато го донесъл Едноръкият с кристална ръка на сербатана, то получило името Струя на хоризонти, което носеше до неотдавна. Водораслите белязали царевичните му крака със снопчета, така че следите му да се разпознават безпогрешно. На всеки крак имал пет пръста, пета и снопчета водорасли. Оставял следа, сякаш току-що е излязъл от морето.
Струя на хоризонти можал да се задържи дълго не съвсем изправен, но все пак прав. В края на два притока от плът висели дланите му. Неговите две длани, прорязани с жилки като листа - листата оставили в тях като в царевични питки отпечатък от растителния му произход.
Докоснал уста до една лиана и устните му се напукали, така че той не успял да каже това, което искал да каже. Надал само кратък вик. Лианата се изплъзнала от ноктите му, макар и той да правел с ръце съвсем къси кръгови движения, придържайки се към извивката на стеблото. Използувал лианата - тази вълшебна действителност, - за да даде израз на самотата си по рождение, на мъката си, че се чувствува порест.
И първият град получил името Змия със струи на хоризонти. Този град бил разположен на брега на една река с розови чапли, под небе от зелени хълмове, където били провъзгласени законите на любовта, запазили тайното обаяние на законите, действуващи в света на цветята .
Струя на хоризонти съблякъл бойните си доспехи, покрил слабините си и девет дни поред, преди да се закръгли луната, пиел отвара от девет бели кокошки, докато се почувствува съвършен. После, след новолуние, усетил дъха на жена под гърдите си, а след това цял ден не проговорил, покрил главата си със зелени листа, а гърба - с цветове от слънчоглед. Гледал само в земята като просяк, докато жената, която оплодил, дошла да хвърли цвят от царевица върху нозете му. А след пълнолуние, когато луната се нащърбяла , той никога не усещал дъха на жена под гърдите си, макар и цялото му тяло да го сърбяло като сред водовъртеж.
Всичко това ставало в Града на змията със струи на хоризонти, откъдето избягали подгонените от вятъра хора и останала само реката с храмовете от камък без тежест, с крепостите от камък без тежест, с къщите от камък без тежест. Защото Градът на змията със струи на хоризонти бил само отражение.
Мъжете започнали да забравят законите на любовта в планините; забравили, че само след пълнолуние трябва да усещат дъха на жена под гърдите си, че девет дни поред трябва да пият отвара от девет бели кокошки, да покриват главата си с листа и гърба си с цвят от слънчоглед, да мълчат и да гледат упорито в земята. Затова се народили хилави, страхливи деца, които не носели във всяка пора по един хоризонт и имали толкова тънки крачета, че било възможно да ги сплете човек на плитка.
Дървото, с което хората на намаляващата луна построили града си в планината, прогнивало от зимната влага. За да вдъхват страх, тези хилави същества се научили да кичат главите си с шумящи прически, да багрят кожата си с жълто от кора на златно стебло, веждите със зелен сок от треви, устните с червено от ачиоте, ноктите с черно от нихе, зъбите със синьо от хикилите. Племе, жестоко като дете, коварно като бодил и свирепо като маска. Вълшебната сила на тези чисти багри заглушавала стенанията на жертвените животни. Наближавало времето на първото нашествие на войнствените паяци, с изскочили от орбитите очи, с непрекъснато треперещо от ярост тяло и криви, космати крака. Оцветените хора излезли срещу тях. Но не им помогнал нито червеният, нито жълтият, нито зеленият, нито черният, нито белият и синият цвят на техните маски и дрехи пред настъплението на паяците, които като ята грабливи птици плъзнали по планини, пещери, гори, долини н урви.
Така загинали обагрените хора на намаляващата луна, които сега се спотайват в дъното на съдовете и затова не се виждат или украсяват външната страна на чашите и тогава се виждат. Загинали, без да оставят друго потомство освен неколцина болнави, поразени от живеница; загинали, защото били жестоки като своите багри.
Само Реката на розовите чапли останала в Града на змията със струи на хоризонти, който, както разправят, бил само игра на отражения в мрежа за птици, а други казват, че бил град от пемза, коленичил там, където Кактусът бил победен от Златото. Останала само реката и тя течала, без да отнесе отразения град, едва полюшван от миглите на течението й. Но един ден реката поискала да разбере какво е станало със загубените в планината хора, излязла от коритото си и тръгнала да ги търси с наводненията си. Не намерила никого. Малко се знае за срещата й с войнствуващите паяци. Техните отряди я нападнали откъм дърветата, откъм канарите, откъм скалистите ридове в една равнина, заградена с ниски хълмове. Грохот на вода, която тече през сита, заглушил нейния слух и под краката на паяците, които били изпили кръвта на унищожените в планината хора, тя дълго време усещала вкус на човек.
4.
Невидимата богиня на гълъбите на раздялата, основателка на друг крайморски град, където знаели за съществуването на града, наречен Змия със струи на хоризонти, узнала, че от най-високите планини е тръгнал към брега един поток-вестител, и заповядала полята да цъфнат, за да го посрещнат дванадесет левги по-горе, та да влезе в града окичен с цветни листенца, опиянен от благоухания, готов да разкаже това, което били забравили хората от царството на любовта.
А пред вратите на града, в който също се издигали храмове, дворци и крепости без тежест и който се оглеждал в дълбоките води на залива, приличащ на мидена черупка - го поздравили звучни думи, носени от вятъра, окичени с разноцветни пера.
“Ти, Съпруже на розовите чапли, ти, чиято плът е синя сянка, а костите - златист храст, внук на Хуан Пойе и на Хуна Пойе, плавателен син на дъждовете, бъди добре дошъл в Града на Невидимата богиня на гълъбите на раздялата!”
Потокът влязъл, играейки си с белите крайбрежни пясъци, които морските птици били разстлали същата сутрин като килим в негова чест.
- Нека поспи! - казали колоните на един храм без покрив, чието отражение трептяло в речната вода с образа на Невидимата богиня на гълъбите на раздялата.
- Нека спи! Нека бдят над него жречески облаци в две редици! Нека не го
събуждат сутрин птиците! Нека не го кълват сутрин птиците!
Приближили се стъклените кораби на съновиденията с разгънати платна. Но един от корабите пристигнал заспал и когато навлязъл в речните води, смесени с кръвта на хората от намаляващата луна, отражението му, нежно като женска плът, приело образ на жена. Блеснала светлина, заскърцали зъби, свежи като ледените зърна на градушка, по сладката медена гръд, по склона на бедрата и по нежното цвете на женствеността - розово островче в устието, пред морето.
И така, мъже и жени, родени след пълнолуние, населили Града на Невидимата богиня на гълъбите на раздялата. От тъмните речни води изпълзели паяците.
5.
Като вулканическа лава се спуснали над града бекаси да възвестят появата на Огледална слюнка, Гуакамайо. Тогава започнал животът на хората срещу течението, отражение-действителност на племена, които се изселвали от устието към планината. Привлечени от синия магнит на небето, те напущали лазурното море. В досег с черните зърна на женската гръд кремъкът изпускал искри. Това било само символ на радостта - все едно, че откриваш огън в тъмнината.
Скитнически племена. Племена срещу течението. Племена, които пренесли морската топлина в планината. Племена, които стоплили въздуха с присъствието си, за да дадат начало на тропика на намаляващата луна, където слънцето, безсилно да нанася рани, се перчи като петел пред огледало.
Корените не преставали да тъкат. Минералите били победени дори и в най-голите места на планината и зеленина струяла в кръглия хоризонт на птиците.
Влезли отново в сила Законите на любовта, съблюдавани в първия град, наречен Змия със струи на хоризонти, и забравени в планината от ония хора, които били унищожени, въпреки че се били нашарили, че били жестоки като деца и че маските им били с кактусови бодили.
Законите на любовта били отново на почит сред хората, които се връщали с опростени грехове от града на Невидимата богиня на гълъбите на раздялата - астрономи, които остарявали с впити в небето очи, с посребрени от дългото съзерцаваме на луната коси; хора на изкуството, обезумели от светлото вдъхновение, че усещат във всяка своя пора по един хоризонт също както първобитните Струи на хоризонти; търговци, владеещи благия език на птиците; и бойци, които участвували в междуособиците на метеорите, пъргави и непобедими и по суша, и по море. Ветровете раздухвали пламъка на тези битки, които гърмели на небето, под съзвездията на ненаситното лято и под бича на зимните бури.
Змиите изригвали сяра като безкрайни, скрити в земята черва, които се показвали на повърхността като зинала паст. Хората, които останали да пазят входа на тези пещери-змии, били наречени жреци. Огънят изгорил техните коси, вежди, бради, мигли, мъха под мишниците и по слабините им. Приличали на червеникави звезди, които се плъзгат нажежени сред зеленината и са облечени в дрехи, за да влязат в досег с хората. Вкусът на пепел, който усещали след изгарянето на косите, им помогнал да възприемат божествата с някакво особено и трудно опрелелимо чувство. Пепел от коси и слюнка на жреци - това са началните елементи на първобитната религия, черупка от мълчание и горчив плод на първите чародейства.
И никой пе узнал какво е представлявало всъщност цялото онова чудо на скитническия живот, неуловим и изплъзващ се, установен чрез жреческите чародейства там, където според преданието се свил Кактусът, победен от Златото, и се появил един град на отражения, наречен Змия със струи на хоризонти.
Мравките извадили от водата нов град, извлекли песъчинка по песъчинка древния град на отраженията - и с кръвта на милиони мравки, които, завършвайки работата си, умирали, приспани от умората, били споени истинските крепостни степи, по-високи и от най-високите дървета, и храмовете, в които полетът на спящите птици вкаменявал одеждите на боговете. Истински крепостни стени, истински храмове и домове за истински живот и за истинска смърт, не вече миражи, не вече отражения.
И всичко това намерило израз в танца на спокойствието - всекидневния живот на хората. Но ноктите на зверовете порасли и отново се отърсили от лекия градски живот, за да грабнат закаленото с минерални смески оръжие. Върнали се от боя разбити, загубили смелост и потърсили кости на жреци, за да пропъдят злото, за да не загине още веднъж от зъбите на зверовете градът, изграден там, където Кактусът бил сразен, и просъществувал, за да живее изоставен градът на Змията със струи на хоризонти.
Жените излезли да се сражават. Без любовен полъх мъжете се събирали с мъже сред покоя на горите, нал ливадите, в полите на хълмовете; без любовен полъх жените загрубели и сините сенки по лицата им издавали мъжки склонности. В схватката със зверовете мнозина умирали от удоволствие, когато нокти се впивали в гърба им и зъби в тила и усещали онези тръпки като бодли на смокиня, които спират кръвта в агония. Те и затова влизали в бой - за да бъдат сразени от единствената сила, съществуваща около града - пумите, ягуарите, тапирите, койотите. А жените заменили ръкопашния бой на мъжете с нападения из засада, с изненадващи атаки в гръб. Тогава зверовете, ранени от отровния мрак, започнали да прибират нокти в предсмъртен гърч и да скърцат със зъби. Златистите пуми побягнали назад към първичната си същина, към живота си, към мъдростта си, към своята кръв, към копринената си козина, към вкуса на сладка слюнка, отделяна в изобилие между белите зъби, които изглеждали още по-бели между кървящите венци. И в изцъклените очи на ранените от упор в слабините мъжки ягуари целият въздух, целият въздух на земята се превърнал в стъкло; глъхнел яростният вой на глиганите с извадени очи или отрязани уши и стенела гората с жаловитите скимтения маймуните.
През потъналите в непрогледен мрак лесове се завърнали жените, победителки на зверовете. Те били украсени с тигрови глави и с кожи на други заклани от тях зверове, осветен от огньовете, които били запалени в града, за да ги посрещнат триумфално.
Тогава жените установили господството си над мъжете, които се заели .да правят играчки от глина, да поддържат домашните, огнища, да приготвят вкусни ястия с подправки - което не било никак лесна работа, защото вкусовете били най-различни, - да перат. А имало и такива мъже, които, пийнали сливово вино, пеели и градели прелестни въздушни кули; други гадаели съдбата по пяната на речните води, трети пък чешели петите, коремите или тъмните кръгове около гърдите на почиващите победителки.
Бавно се нижели годините - пясък, отронен при някакъв катаклизъм и отвян между камъните, който едрата шарка на надписите постепенно разяждала, както дъските, пазещи хрониките на оцветените хора, прогнивали от зимната влага, а хората забравили какво са те всъщност - измислица, рожба на безделието на боговете, и започнали да се чувствуват безсмъртни.
Боговете осъмнали клекнали над зората, целите изшарени с бои, и като ги зърнали жителите на новия град, забравили мисълта си в огледалата на реката и си намазали лицето снебесната дъга от жълти, червени, зелени пера и всички багрила, които се смесват, за да образуват белотата на Огледална слюнка.
В града имало вече истински крепостни стени, истински храмове и истински жилища, изградени от пръст и заспали вечен сън мравки. Но реката започнала да мие тези постройки, докато ги отнесла и не оставила нито следа от разкошния живот на тези люде, нито следа от хамбарите им, от пирамидите и кулите им, от витите като лиани улици и площади като слънчогледи.
Колко ли езици на реката са лизали града, докато го отнесат? Малко по малко материята отстъпвала, градът омекнал като сън и се разтворил във водата като първобитните градове на отраженията. Така изчезнал градът на Великата огледална слюнка, Гуакамайо.
Растителният свят настъпвал неусетно. С тихо шумолене лазели филизите на фасула и тиквата, на пълзящите растения, върволиците златни дървеници, мравки, скакалци с прозрачни криле. Растителният свят настъпвал. Животните, задушени от плътната маса на растенията, скачали от дърво на дърво, търсейки място по земята, където да се е разкъсала тази зелена, топла и лепкава тъмнина. Изливали се поройни дъждове. Дървета с течни коси и с корени в небето. Настъпил пълен хаос и сред всички останали живи същества, сред корместите облаци, надвиснали пад легналите да спят сеиби като сянка, разстлала се над земята.
Морето набъбнало от риби. Светлината на дъжда искряла в очите им. Някои имали топла, други мразовита брада. Трети развявали трептящи воали. Четвърти стояли неподвижни, като кървави петна върху дълбоко потъналите във водата хрущяли. Имало и много, много други. Медузите и инфузориите си служели с ресничките си като с оръжие. Натежалата растителност потъвала в наводнената земя, в рядка тъмна кал, в леденото дихание на полувкаменени млечнобели чудовища, с глава от овъглени растения и крайници-лиани, от които се изцеждал течен прашец.
Неясни следи от древните градове. Растителност покрива развалините и под листата кънти кухота, сякаш там няма нищо друго освен гнили стебла, ехо на урви и на бездни, на оврази, населени със същества, които живуркат като пашкули, говорят тихо и като хилядолетни лиани обвиват боговете, за да спънат чародейците им сили - така както растителността обвива земята, както Дрехата покрива тялото на жената. И така, точно така племената загубили близостта си с боговете, със земята, а донякъде и с кената.
Обяснителни бележки от преводача:
1.Хуан Пойе и Хуана Пойе са, според автора, магьосниците на пролетната буря. (В съвременния фолклор на маите името Хуан често заменя имената на древните божества.) Това, че Хуан Пойе е представен като еднорък, напомня на Уракан, еднокракия повелител на бурите и ураганите у маите.
2.Сербатана - оръжие на индианците, дълга и тясна тръбичка от тръстика, през която чрез силно издухване се изстрелват стрели или глинени топчета.
3. Копал - твърда смола, ксято се копае от земята и има растителен произход.
4. Г у и р а - американско дърво с плод, подобен на тиква.
5.Ачиоте - дръвче с пурпурночервени плодове.
6. Н и-х е - черен лак на индианците.
8. Хикилите — растение, типично за Антилите, от което се получава висококачествена синка.
|
ето пък какво наричам "качествена" проза