Кенет Уайт

Башо се настанил през 1680 година във Фукагава, който тогава се намирал в покрайнините на града. Той живеел в Едо (стария Токио), но бил роден през 1644 година в малкото градче Цуге, на около петнадесет километра от Уено, където баща му преподавал калиграфия. Майка му произхождала от семейството на самураи от Момачи и като самурай от низша класа Башо (собствено име Кинсаку, фамилно име Чуемон и първоначално артистично име Тосей), след смъртта на баща си, тринадесетгодишен, постъпил на служба в къщата на местния господар Тодо Такатора. Там той трябвало да придружава младия принц Йошитада и заедно да изследват поезията хайкай, да вземат уроци от учителя на школата Теймон Китамура Кигин от Киото.




Когато младият принц умира през 1669 година, Башо решава да замине за Киото, където продължава уроците си при Кигин. Три години по-късно той публикува в Киото първата си книга: Кай-оои (Мидени черупки) и през същата 1672 година заминава за Едо с намерението да се настани като учител по хайкай, като следва учението дзен, което ще предприеме под наставлението на учителя Бхукшо.

Следователно, вече може да си представим преподаващият Башо, който присъствал на уроците по поезия, организирани от богатите търговци на Едо, желаещи да се усъвършенстват или да усъвършенстват в изкуствата своите синове. Башо бил поканен като учител по хайкай, той избирал темата на поетическата среща, вероятно по време на учтивия разговор със своите посетители (темите? - например “Пролет в полето” или “Зима в града”, или “Есенна луна”...) и разисквал с участниците в уговорената вечер, правел бележки, внушавал поправки и дори класирал (“небесно”, “земно”, “човешко”). Жанрът хайкай бил лека литература, обратно на сериозната и дори тържествена вака; играта на изящни думи, загатнатата мисъл били предпочитани от нея. Башо бил специалист по въпроса. Той се препитавал добре.

Но с времето поискал да напусне града, или поне неговия център. Може би дзен-учението давало отражение върху духа му и упражняването на хайкай се задълбочавало. Несъмнено, бил дал и доста уроци по поезия. Не че имал намерение да се откаже от тези уроци. Той се препитавал от тях до края на живота си. Ако пресметнел, че средствата му за живеене са по-оскъдни, може би щял да преподава по-често и по по-различен начин. Но той бил достатъчно известен вече, за да идват учениците сами при него и да не се отзове на най-малкото желание на своите посетители.

Вероятно към 1679-1680 година той изказал желанието си за повече уединение и спокойствие на един от учениците си - Сампу, търговец на дървен материал. Сампу казал, че има нещо, което би могло да бъде подходящо: малка къщурка във Фукагава - квартала, където той оставял стоките си на склад, както всички други търговци от Едо. Това било малко жилище на брега на Шумида, в устието на солодобивния канал на Онагигава...

Башо приел предложението с радост. Едно от първите хайку, които написал там и което разказва за неговата “порутена къщурка”, както сам я наричал, е следното:

шиба но то ни
ча о коноба каку
араши кана

(Събира падналите листи
за да си приготвя чай в къщурката
самият зимен вятър)

Условията за живеене в случая били по-скоро сурови. Той говори в един текст “за мразовита нощ, вледеняваща червата”, но е било и приятно там.

Правел си чай, гледал как снегът пада над реката, слушал камбаните на времето как бият над Едо:

Над облаци от цветове
камбани на Уено ли
или Асакуса бият?

Учениците го посещавали. Един от тях му донесъл бананово дръвче и го посадил пред вратата му. Поетът, който си бил променил живота, поискал да си промени и името. Веднага щом дръвчето било посадено (башо означава банан на японски), той не продължил да търси: ето защо Башо е познат под това име оттогава.

Разказва се една, вероятно апокрифна, но заслужаваща да бъде истинска, история за произхода на най-известното хайку на Башо:

фуру ике я
кавадзу тобкому
мидзу но ото

което трябвало да стане пропуск за влизане в новата поезия, вход в новото пространство и новата дълбочина, които Башо искал да въведе в хайкай. Историята гласи следното:

Дзен-учителят Бхукшо посетил поета в неговата къщурка, придружен от някой си на име Рокусо Гохей, също последовател на дзен.

Башо отворил вратата.

В момента, когато прекрачил прага, Гохей се провикнал:

- Какво има от Закона на Буда в тази спокойна градина с дървета и треви?

- Както виждате - отговорил Башо - едрите листа са едри и дребните са дребни.

- Как се чувствувате в последно време? - попитал Бхукшо.

- Като зелен мъх след дъжд.

- Какъв е бил Законът на Буда преди зеленият мъх да бъде поникнал и пролетният дъжд да бъде паднал?

Точно в този момент те чули как жаба скача във водата.

Това дало отговора на Башо:

- Жаба скача, воден плясък.

Бхукшо бил удовлетворен от своя ученик.

Това било истински дзен.

Но това било също така две трети от едно съвършено хайку. Хайку, на което липсвал първият стих:

. . . . . . . . . . . . .
жаба скача
във водата плясък

Тримата мъже обединили усилията си, за да открият първия стих.

Вечерен здрач?

Не. Твърде е сантиментално.

В самотата?

Не. Твърде е очевидно. Твърде е човешко.

Башо намерил решението, което удовлетворило всички:

Старо блато

Това стихотворение освещава цял един нов свят на поезията.

Стилът на Башо бил роден.

Ето един друг пример - стихотворение, почти толкова известно, колкото стихотворението за старото блато, определено като съдържащо новата чувствителност и новия тон, които Башо донася в литературата на хайкай:

каре еда ни
карасу-но томаритару я
аки но куре

(Върху клон безлистен
кацнала е врана
здрачна есен)