|
|
| Тема |
 Кръв и Чест! |
|
| Автор |
WarKiller () |
|
| Публикувано | 20.02.03 23:35 |
|
|
|
Безкрайната шир на сивия хълм не можеше да бъде обхваната от един поглед. Бяха нужни един, а понякога два часа, докато се забележат по-дребните детайли на това място, изглеждащо така зловещо. Изведнъж писък на птица раэкъса привидното спокойствие. После този писък затихна и от него остана едва доловим тих стон, като последна въздишка от предсмъртния вопъл на съществото, което го беше произнесло. Може би именно тази така рядко нарушавана тишина създаваше тягостната атмосфера и чувството на страх.
Свечеряваше се и последните лъчи на слънцето галеха едва-едва короните на по-високите дървета. Мракът изместваше светлината от небосклона. Единствено полъха на вятъра огласяше за миг простора и после бързо заглъхваше, сподавен от самотата, царяща във всичко тук.
Тих шум от стъпки едва издаваше присъствието на човешко същество на това обречено място. Измореният странник беше достигнал до своята цел - отдавна забравено бойно поле. Умората му се изразяваше не толкова във изразходената физическа сила от дългото пътуване, а от многобройните битки, от изкривените в ужасна гримаса лица на своите жертви и от злобата и кръвта, които се лееха навсякъде, където стъпваше. Той беше боец и това е неговият инстинкт за самосъхранение. Ако не убива - ще бъде убит!
Винаги се връщаше на това място, когато нещо не оставяше на мира съзнанието му. На това бойно поле беше загинал неговият спътник и брат по съдба. В онази злощастна битка странникът загуби всичко, но беше все още твърде рано и неговият път да свърши. Той знаеше, че когато загубиш всичко, рано или късно ще спечелиш повече от това, което си имал преди.
Боецът хвърли един замислен поглед към околността. Да, сякаш беше вчера! Той още чуваше предсмъртните писъци в ушите си и агонията, която можеше да те смаже този ден. Но той не трябваше да отклонява мисълта си в друга посока, защото замислянето означаваше забавяне, а забавянето - смърт. В отражението на захабената му броня се виждаха неясните очертания на цели скелети, запазили спомена за последната водена тук битка. Всъщност тук битката никога не спираше - тя се водеше наоколо - невидима за просто човешко око. Прокълнатите души на умрелите войни не спираха - те нямаше да бъдат в спокойствие, докато една от двете армии не надделееше в тази въображаема война.
Една едничка мисъл обаче танцуваше всяка вечер в съзнанието на странника и не го оставяше на мира. Това беше обещанието, което всеки от тяхната войска беше дал в миговете преди началото на сражението. Спонтанно думите, които той никога нямаше да забрави, екнаха в безкрайната шир:
"Ако ми е писано да умра този ден, моят брат, който се бие до мен - ще вземе моето оръжие и ще отмъсти в името на каузата. Дотогава обаче аз ще бъда силен и ще се боря за всичко истинско и всеки, който застане на пътя ми, ще умре от острието на меча ми!"
После странникът стана и продължи своя безкраен път из злокобната шир. Започваше една нова нощ и една нова битка! Нищо друго нямаше значение.
So all shall understand, that if I fall - I will live again! 
| |
| |
| 
|
|
