Syglasna sym...
eto edno moe interesno ese..

Каква полза за човека да придобие целия свят, ако повреди на душата си
Есе

Нощта беше надвиснала над града. Всичко беше обляно в мрак и студ. Само големите лампи на имението стояха будни на своя пост. Изведнъж устата на портата се отвори някак странно и мълчаливо за да прибере огромния черен кадилак. Колата спря пред излъсканите до блясък стълби, покрити със скъп червен килим, една фигурка на човечец се мярна в мрака, чу се отваряне на врата и тежки стъпки се заизкачваха нагоре. Цареше пълна тишина. Само лека музика се чуваше от една от огромните стаи на палата. Звънеца пропищя с пискливия си глас. Една палничка прислужница се затича бързо към вратата, повдигна резето и отвори голямата широка порта.
- Добър вечер, господарю – каза румената дебеланка
- Здравей Мари. Как сте всички в къщи? Къде е любимия ми син?
- В стаята си, господарю. Да го повикам ли?
- Моля те. Много отдавна не съм го виждал и ми е вече мъчно за него... Аа Мари, къде е Елиз?
- Госпожата излезе. Каза, че ще се върне скоро, но още я няма. Започвам да се притеснявам.
- Добре, добре Мари. Не се тревожи. Сигурно се е отбила на разговор при някоя своя приятелка. Тя е жена, която може да се пази... Е, хайде де, Мари, бързай...Повикай сина ми!
- Да, господарю.
Прислужницата се поклони, излезе и се заизкачва по стълбите, които пращаха при всеки допир с нейните пантофки. Сякаш и те разбираха огромното тегло на тази вече позастаряла жена, но не се съпротивляваха. Даже точно обратното – те бяха като едни пружини, които помагаха на пухкажите краченца на Мари да тичат бързо нагоре. Едва ли някой би могъл да си представи колко сила и енергия имаше в тази жена. Новината, за пристигането на господаря ù, я ободри и изпълни с ентусиазъм. “Дали много ше се е променил?!” се чудеше Мари всяка вечер, когато се звънеше на вратата и сърцето и подскачаше. “Дали ще е спечелил награда?!”, “Дали ще се върне радостен или тъжен?!”. Такива и много други подобни въпроси вълнуваха малката главичка на дебеланката.
Вратата на стаята се поугъна под юмрука на Мари. Тя беше толкова радостна, че не можеше да прецени силата си.
- Да. Влез!
Мари отвори вратата, поклони се и с усмивка,която всеки познаваше, но вече беше позабравил, каза:
- Господаря се върна, млади господине. Той е вече тук, долу, в кабинета си и иска да ви види.
- Кажи му, че ей сега идвам, Мари! Благодаря.
- Добре, млади господине.
Прислужницата направи отново дълбок поклон, обърна си закръгленото тяло и напусна стаята. Чуха се пращенията на вече уморените от тази тежест стъпала, после се чуха стъпчици, които се отправиха към кухнята, вратата се затвори и настана отново тишина. Само глухото тракане на големия златен часовник в антрето нарушаваше това спокойствие.
В този момент Джеймс или така наричания от дебеланката млад господин, остави позастаряла книга, на която със златни букви се четеше: “Дейвид Копърфийлд” – За моя скъп син Джеймс от неговия обичлив баща Чарлз Дикенс, на масата до огромния куп от четива и се отправи към кабинета на баща си. Открехна вратата, показа главичката си и погледна някак тъжно.
- Може ли, господине?
- Естествено сине, влизай влизай!
Джеймс отвори вратата, която проскърца тъжно и глухо, затвори след себе си двете крила на огромната като порта врата и се отправи към баща си. “Променил се е” си мислеше Джеймс и сърцето му заподскача. Той изгледа фигурата на доста понапълнелия човек и се усмихна тайнствено и загадъчно. В тази усмивка радостния баща успя да улови само радостта, но не и страха, скръбта.
- Как си Джеймс? Пораснал си и си се поразхубавил. Ах, тези руси коси и сини очи как ми липсваха. Как съм ги сънувал, ако знаеш. Добре че се върнах по-скоро от очакваното.
Джеймс се усмихна, този път малко по-несигурно отпреди. Сърцето му вместо да се успокои, заблъска още повече. Как щеше баща му да понесе това? Може би би умрял от мъка?! Може би би се самоубил?! Ужас. Това беше пълен кощмар, от който Джеймс искаше да се събуди, но не можеше. След миг мълчание, който на младия господин се стори цяла вечност, се чу:
- Добре съм, татко. И аз се радвам да те видя.
Чарлз се усмихна с невиждана дотогава усмивка. За първи път неговия син си позволяваше да му говори на “ти” без разрешение и това го радваше. Той чувстваше, че се сближава с сина си, за който би дал всичко, за който правеше всичко и на който беше посветил тази своя голяма награда.
- Какво стана, татко? Спечели ли? Получи ли награда? Кажи!
- Да, да, да... Ти съмняваш ли се във вазможностите на вече позастарелия си баща. Да и още как?! Спечелих награда за “Най-добър роман и най-продавана книга за миналата година”. Жалко само, че вие с майка ти не бяхте при мен. Щях да бъда много радостен. А и Париж определено щеше да ви хареса.
- Сигурно татко, но нямаше как. Ние трябваше да останем и ти знаеш защо.
- Да знам, знам. Е, стига сме говорили за това. Не наградите са важни за мен. Вие, моето семейство, сте всичко, което имам и дори цялата слава и богатство на света не могат да се сравнят с вас.
При тези думи сърцето на джеймс се сви. То вече сякаш не биеше. То вече сякаш умираше. “Защо точно той?”, “Защо точно на него трябваше да се случи това?”, “Защо точно аз трябва да му го кажа?”, “Как ли ще го понесе?” се питаше Джеймс без отговор. Той осъзнаваше сериозността на ситуацията и се стремеше да забави тези зловещи думи, които се упражняваше да казва цял ден. Неговите мисли се нарушиха от нетърпеливите думи на баща му.
- А къде е Елиз? Мари ми каза, че е излязла, а още я няма. Ти знаеш ли къде е майка ти?
Джеймс пребледня. Моментът беше дошъл. Сега или никога.
- Татко, моля те, седни да поговорим.
- Защо, защо да сядам? Да не би майка ти да е излязла да ми купува подарък за рожденния ден. Знаех си, че не сте ме забравили. Е, защо тогава да сядам?! Радостите трябва да се посрещат на крака. Като остареем, тогава ще стоим. Ах, колко е хубав живота!
“Не е!” си мислеше Джеймс с тъга.
- Татко, продължи младия господин, искам да ти кажа нещо, което трябва да знаеш.
Той млъкна за миг и се замисли. “Как да подходя, така че да не го угорча много?”, въпрос на който Джеймс се опита бързичко да намери отговор, но уви истината, поднесена но какъвто и да е начин, боли.
- Сигурно ще се радваш за мен, татко, защото вчера разбрах че съм приет в Сорбоната в Париж и съм много радостен.
Заинтригуваните очи на Чарлз изведнаж проблеснаха като две светкавички при буря. Леки сълзички, бавно се спуснаха по загрубелите бузи на бащата. Хлипащ от радост, Чарлз прегърна с всичка сила дребното скелетче на момчето, което едва си пое въздух.
- Как да не се радвам?! Иска ли питане?! Това е най-хубавата награда, която съм получавал в живота си. Браво, браво. Гордея се с теб, момчето ми.
Джеймс се поусмихна от похвалите на баща си, които обаче точно в този момент не можеха да го развеселят. Той изглежда очите на Чарлз, в които се четеше радост и краката му се подкосиха. Сега, сега баща му щеше да чуе нещо, което нямаше да има толкова добро отражение.
- Татко...
Младият господин се поколеба дали да продължи. Сърцето му се сви, ръцете му изтръпнаха, очите му се насълзиха.
- Татко, има още нещо, което искам да знаеш..., което трябва да знаеш... Ти питаше дали знам къде е майка ми?! Е, ...да! Знам. Знам и се чудя как да ти го кажа. Тя повече няма да се върне тук. Има си любовник и реши да отиде да живее с него, защото чака дете, но не от теб. Тя те напусна.
Любовник...бременна...напусна. Тези думи се завъртяха многократно в ума на Чарлз, който сякаш не искаше да осъзнае тяхното значение. Лицето на великия автор пребледня и сякаш почерня. Очите му се насълзиха. Краката му омекнаха, а сърцето му сякаш спря да бие. Всичко се зал’ля за миг, всичко се обърна с главата надолу. Чарлз се опря на големия кожен стол, седна и загледа предметите в стаята с ярост и жал.
- Навън! Марш навън! Остави ме сам! Аз трябва да съм сам! Аз съм сам! – крещеше с всичка сила господаря.
Джеймс бързо излезе и остави баща си сам. Той се страхуваше този “старец” да не направи сега нещо непростимо. Но въпреки това той беше безсилен. Качи се горе в стаята си и се затвори там.
А долу, в кабинета, цареше глуха тишина. Само шумът от тракането на стенния часовник пропукваше спокойствието. Седящ още така неадекватно на стола си, знаменития творец едва дишаше. Погледът му блуждаеше из огромнтата библиотека. Изведнъж той се спря на дебела книга от най-горния ред, отрупана с прах. “Господарят на Света” се изправи, протегна се и взе позастарялата книга, обърна я и прочете на глас: “Евангелие”. Това ли беше неговото спасение? Дали имаше нещо в тази книга, което можеше да го утеши? Напуканите пръсти на Чарлз отевориха четивото и очите му почнаха да шарят из страниците, невиждайки буквите и неосъзнавайки думите. Изведнъж погледът му се спря на изречение, което напълни очите на твореца със сълзи. “Каква е ползата за човека да придобие целия свят, ако повреди на душата си?”. Колко интересни въпроси имаше в тази книга; въпроси, които Чарлз никога не си е помислял. Полза? Можеше ли да има полза за него сега? Може ли да има полза въобще, щом е намесена и рана в душата? Ядосан, “господарят на света” седна на бюрото си и взе един вече пожълтял лист. Ръката, което преди пишеше велики романи, сега успя да напише само една дума: “Никаква”. Нямаше полза за човека и Чарлз добре осъзнаваше това. За миг в съзнанието се появиха множество случки, от диалога му с един негов приятел, в който той му беше казал, че е най-великия творец на Земята и че трябва да е най-щастливия човек, защото има всичко, за което си е мечтал: добро семейство, много пари, слава, хубава къща, до думите казани на Джеймс, че: “дори цялата слава и богатство на света немогат да се сравнят със семейството”. Човекът, наричан с уважение от всички “господаря на света”, бе загубил. Той се бе провалил и то само заради славата и богатството, за които беше заменил семейството си. А сега, сега Чарлз нямаше нищо. Синът му го напускаше за да учи в Париж, жена му очакваше дете от любимия си: друг мъж, за който досега твореца незнаеше. Какво имаше сега? Каква му беше ползата от славата и богатствата, щом той беше навредил на душата си? Никаква. Сега вече той беше пълна нула, едно голямо нищо.
Мислите на Чарлз се нарушиха от тропането на вратата.
- Да – каза тъжно обнадежден той.
Мари, дебелата прислужничка, се показа на вратата леко тъжна. Чак сега и тя бе разбрала какво е станало.
- Искате ли нещо, господарю?
- Мари, моля те, остави ме сам. Кажи на всички, че са уволнени. Могат да дойдат да си вземат заплатите утре, а днес искам да съм сам.
- Не всичко е пари, господарю. Душата е по-важна – каза мъдрата дебеланка и тихо затвори вратата след себе си.
А нощта беше надвиснала над града.

Yeah, that's me!