|
|
| Тема |
 Обмен |
|
| Автор |
hose (dao) |
|
| Публикувано | 28.01.02 18:12 |
|
|
|
Обмен
Не го свърташе. Променила се е. Защо?! Ходеше нервно из къщата, но не виждаше нищо. Взе слушалката.
- Здрасти. Как си?
- Добре. Какво правиш?
- А… чаках да се обадиш.
- Станах преди малко. Приготвям се… и тръгвам.
- Какво да се разберем?
- Ами… ако искаш…
- Нека се чакаме там, искаш ли?
- Добре.
Погледна часовника. Неумолимо бавно отмерваше секундите. Едва минаваше девет и половина. Обу си обувките. Не издържаше вече. Трябваше да се махне нанякъде. Отвън светът изглеждаше странно. Сутрешната суматоха на улицата, не стигаше до съзнанието му.
Таксито спря. Плати и излезе. Още нямаше десет. Огледа се бавно и се замота из сергиите. Сякаш времето бе спряло. Чакането нямаше край.
- Здрасти!
Усмихната, едва носеше два сака. Грабна ги от ръцете й, и я целуна.
- Сега накъде?
- Хайде да ги оставим, и… да отидем някъде. Имаме време.
Обожаваше усмивката й. И как ухаеше. Оставиха багажа и се измъкнаха от суматохата.
- В колко тръгваш?
- Към един.
- Къде… ти се ходи?
- Няма значение. Нали сме заедно.
Прегърна го. Нещо не е наред. Усещаше го.
- Слънчо… какво има?
- Нищо… защо?
В погледа й се четеше ужас.
- Имам чувството че…
Не можеше да го каже.
- Не искаш да си с мен.
Каза го.
Тя спря. Хвърли се и го прегърна силно.
- Не…
Искаше да й вярва.
- Просто… трябва да се прибера вкъщи за кратко.
Кратко… два месеца бяха разделени от хиляди километри. Сега отново заминава.
- Хайде да отидем някъде…
Устните й го докосваха.
Хванати за ръце крачеха безцелно. Но щастливо.
Спря пред едно табло.
- Знаеш ли… искам да сменя малко пари.
- Недей… аз имам. После, като свърша моите.
- Нямам никакви. А и тези ти трябват. Нямаш вече с какво да ходиш.
- Утре ще си купя. Тези дънки не са толкова…
- Какво ще сменяте?
Едър циганин, в костюм, ги гледаше.
- Франкове. Швейцарски. - невинно отговори тя.
- Имаме малко проблеми в бюрото… и вие ли ще сменяте? - към друг циганин.
- Да. Майка ми е болна и…
- Няма проблеми, чакай само да се оправим с момичето…трябва само да се обадя в офиса.
Извади телефон и почна нещо да говори.
- Да бе, тука станаха едни неща… абе франкове, на колко са днеска?.. да, чакай… вие колко искате да смените?
- Ами… - тя се колебаеше - около двеста.
- Двеста искат… няма проблеми, идваме. Ти пускай бордерото. - прибра телефона - Елате, офиса е ето тука…
Тръгна надолу.
- Нещо не ми харесва. - прошепна й.
- Защо?
Обърна се към тях.
- Ние ще ги сменим на друго място.
- Ама няма проблеми, не се притеснявайте…
- Не, не…
- Ама ние вече пуснахме бордерото.
- Добре. - каза тя.
- Може ли аз да съм първи… - започна другия - Майка ми е в болница и… много бързам.
- Няма проблем.
Влязоха в първия вход.
Стисна ръката й, и отново прошепна:
- Давай да се връщаме. Ще ги сменим другаде.
- А бордерото? - отвърна тя и влезе.
Влезе след нея. Всеки миг очакваше нещо да се случи.
- Няма значение. Не ми харесва. Да се връщаме.
Циганите се обърнаха към тях от стълбището.
- Вече сме го пуснали. Горе е офиса, просто имахме малко проблеми в бюрото.
- Няма проблеми. Аз вчера пак смених при него… - додаде другия.
Тя ги последва.
Беше плътно до нея, не я оставяше. Парите бяха нейни. Не искаше да се налага. А отвътре всичко в него крещеше "Изчезвай!"
- Изчакайте ме една секунда… - изчезна нагоре по стълбите.
- Майка ми е много зле… - пак започна другия циганин. - Извинявайте, че ще мина преди вас, нали ме разбирате…
- Няма проблем. - отново отговориха.
- Всичко е наред - появи се другия - Колко искаш ти? - към циганина.
- Двеста долара. - и извади две мръсни банкноти.
- Двеста долара, това са четиристотин и двайсе лева… - занарежда - Ето ти триста - извади пачка вързана с ластик - и още сто… - броейки ги слагаше в ръцете му - и десет… двайсет.
- Благодаря…
- Всичко най-… - стиснаха си ръцете.
- За вас какво беше?
- Двеста франка.
С ужас видя как ги подаде. Мръсните ръце взеха банкнотите и тръгна нагоре.
- Само да взема бордерото…
Изчезна. Няколко секунди стояха мълчаливо. Чу се тръгване на асансьор. Пусна ръката й, и се изкачи няколко стъпала. Нямаше никой. За миг всичко се изясни и хукна надолу.
- Какво става?
- Изчезнали са!
- Аз ще остана тук…
Взе стъпалата на няколко скока. На вратата се сблъска с влизаща жена.
- Извинете, един циганин…
- Току-що излезе.
Изхвръкна на улицата. Гъмжило от хора лениво пъплеше навсякъде. Никъде не ги видя. Влезе обратно. Смутено го гледаше от върха на стълбището. Седна на стъпалото и притисна с длани очи. Тя седна до него и го прегърна.
- Няма значение… важното е че сме заедно.
- Ще ти се обадя. Отивам само за няколко дни…
Прегърна го продължително и го целуна. После се качи в рейса и седна. Потегли.
Обърна се и бавно тръгна към къщи. Отключи и влезе. Засъблича се в тишината на самотната къща. Трябваше да купят билет. Останалите й ги остави. Отново нямаше никакви. Извади тънка игла и конец. Седна, и започна да шие скъсаните си дънки.
| |
| |
| 
|
|
