|
Ходи ли ли сте в старчески дом, а в дом за деца?
Прелиствам старите документи, по дяволите къде съм забутал тези заявления. Между тях се мяркат бележки с телефонни номера, стари картички честитящи ми някакви празници или изпратени от другият край на света. Едно листче изпада. Стара протрита хартийка с с няколко реда изписани с нервният ми почерк, ввсъщност не може да се нарекат редове, по скоро са зигзази. Няколко телефонни номера и под тях “47 деца с тежки физически и умствени недостатъци”.
* * *
Пътувам във влак. Разстоянието не е голямо, а денят е от онези летните, с ярко слънце, изсушаващо почвата и превръщащо я прах, който сега влиташе през отворените прозорци на вагона. Пушех и гледах танца на дима във вихара на вятъра. За какво съм си мислел, не знам, просто седях и гледах пред себе си. Не забелязах кога е дошла и се е облегнала на стената до мен.
- Огънче?
Светла коса, играещи по мен светли очи с неопределен цвят, излъчващи ирония, по скоро научено от колкото естествено, привидно мърляви и непривидно протрити джинси, риза, закопчана пестеливо в средата и шалче, чиято шарка бе по скоро резултат от изтриване на бои от някаква маса.
Мълчаливо и подавам огънчето.
- Аз съм до … - ще слезе на следващата гара, аз съм после – отивам при дядо, той е…
Не сте ли забелязали, че почти всяко младо момиче обожествява Дядо и Баба и не се разбира с родителите си. Историята на живота и е кратка, особено тази за пред друг пъник във влак. Хората обичат да разказват за себе си, особено ако не ги прекъсваш.
- А ти с какво се занимаваш?
- Ще правя вятърна мелница – така съм свикнал, казвам половината от истината или я изкривявам, особено пред непознати.
Нови въпроси. Върза се.
- Строят ли се още? Къде смяташ да е това?
Обяснявам. Не е вятърна мелница, но е нещо подобно произвеждащо ток, да, като тези по телевизията но много по малка.
Влака започна да спира. Нервно рови в джобовете и намира някаква хартийка.
- Химикалка.
Имам. Давам и. Пише нещо и мидава листчето, после бързо напуска вагона с бързината и оттренираността на служител в ‘Гражданска отбрана’. Влакът тръгва. Наблюдавам как листчето излита от разтворената ми ръка през прозореца.
* * *
Чакам Сашо. Сашо вятъра, всеки го познава в града, живее сам и прави вятърни турбини. Запознах се с него на някакъв семинар. Дребен възрастен мъж, с побелели коси, накуцващ. Едната му ръка е неестествено изкривена и изпълнява по скоро функциите на протеза, отколкото на естествен крайник. Някой от загладените безлични господа на семинара, от скука ми разказа историята на “човека с когото току що съм говорил”. Било през осемдесетте, Сашо изобретил роботизирана картечница, която самостоятелно стреля по целите си в периметъра си на действие (лейди Даяна да го духа, лека и пръст, да го духат ООН и страните подписали Договор за забрана на противопехотните мини). Можела да се изключи само ако стигнеш до нея по определена пътека (врагът може да засече дистанционните сигнали и да я обезвреди), паднала мъгла, а наоколо-пастири, трябва да се изключи. В мъглата се губиш. Две попадения в дясната ръка, калибър 7,62. Хеликоптер до ‘Военно-медицинска’. Ампутацията се разминала на косъм. По късно Сашо ми разказа за кучето, което намерило билка за рани и оздравяването си.
Ето го. Тръгваме към ‘дома’.
* * *
- В дома са настанени 47 деца, накои са с много тежки умствени и физически увреждания, дръги имат само физически. Крилото за рехабилитация не работи от четири години, някой деца биха имали шанс за подобрение, но положението е такова…Покривът пропадна миналата зима. Ще го видите, ако може за него да намерите средства. С отоплението по принцип сме зле, тази година мина министър-претседателя, идваха телевизии, журналисти и той подписа да ни отпуснат още шест тона мазут. Две седмици…
Има лек дефект в говора, изговаря ш-то, като с. Харесва ми.
- А иначе, по вашата работа, ами, трафопоста често гърми при буря, нали сме тук под хълма…А, децата не могат да спят на тъмно, тези с умствените увреждания започват да крещят и будят тези, дето са си нормални по принцип. Настава някакъв ад, ние сме две дежурни и не можем да сме във всички стаи, палим свещи, но дограмата е стара, ръка можеш да протегнеш през затворен прозорец и течението ги гаси…
Правя си заснемането. Ветроагрегат на хълма, 200-300 метра от там, ще видя от ‘кадастъра’, акумулаторни батерии, за дежурното осветление, в дежурната или в кухнята, изправител, инвертор, ако няма вятър ‘мрежата’ ще зарежда акумулаторите, при буря ветроагрегата ще е на мах.
Вървя в коридора на последният етаж, под обувките ми проскърцват стъкла, парчета счупени тухли, валят се някакви парцали. Сякаш е имало артелерийска тренировка с покрива. Празни стаи с някога бял теракот, някакви медицински инструменти, захвърлени ненужни по ъглите. По скоро декор за филм на Тарковски, а не обитаема сграда.
* * *
На вратата сме. Гледам към играещите вътре деца, някои просто седят, други въртят неразбиращо играчките в ръцете си. Забелязвам едно. Тича или по скоро се опитва да тича, използва чуканчетата на недоразвитите си крак и ръка за да се придвижва. Трудно му е, но служителките не помагат. Увеличава скороста. На лицето му е изписано щастие от това, че може само и твърда вяра, че ще успее. Само.
- Знам, че можете, вие имате контакти, благодарим ви, че ще намерите средства за осветлението, но за нас е по важно да се поправи покрива и гориво за зимата.
В гърлото ми засяда буца. Знам, имам контакти, но знам и какви са. “Знаете ли колко дома за даца има в България? Вие там чрез чужбина ако нещо…нали пари за осветление и вятърна турбина намерихте.”, “Знаете как е сега, никъде няма пари, предлагам ви да се обърнете към…” Знам, знам…
Записвам телефоните на дома на малко листче което откъснал от тефтерчето на дежурната, записам и броя деца в дома, знам ли защо..
* * *
Аз щастлив ли съм? Бях. Вярвам ли? В нищо и на никой.
Пет години. Сякаш съм ги сънувал. Кога е било и какъв съм бил? Знам ли…
Били ли сте в старчески дом, а в дом за деца?
Не ми се връзвай.
|
47 деца с умствени увреждания
