|
Снимки
Пет сутринта. Все още сънен, крачеше из пустите улици. Нямаше никой. Слънцето още не бе изгряло и имаше усещането за късна нощ. Потърка очи. Тръпнеше леко в сутрешния хлад, макар и средата на август. Стигна до желаната спирка. Седна и подпря глава с ръце. Полагаше отчаяни усилия, да остане буден. От денонощната будка до него, човек купуваше цигари. Запали, качи се в таксито, което караше и замина.
“М-м-да...” - заспало си помисли. “Едни стават, други лягат.”
Постепенно, заприиждаха хора. Всеки с кафе в ръка. Скоро пристигна и автобуса. Поля и хълмове се нижеха пред прозореца. Развиделяваше се.
Със слизането се събуди. На снимачната площадка цареше суматоха. Всеки нещо викаше, носеше или нареждаше. Нервна тръпка пролази в стомаха му. Знаеше, че е първи. Късно миналата вечер, успяха да заснемат едва началните кадри. Стигна до караваната. Стара и очукано, но това бе гардеробът. За разлика от актьорите, всеки от тях се преобличаше навън, до караваната. “Все пак, сме само каскадьори, наети за черната работа...” - мислено си говореше, докато завързваше старите обувки. Погледна се. Камофлажни дрехи, изтъркани кубинки - жалък терорист. Какъвто и трябваше да играе.
- Всички на площадката за снимки... - някъде одалече се чу.
А там още нищо не бе готово. Една от гримьорките го видя.
- Ти ли си сега?
- Да. Мисля, че да.
- Ела да те оправя.
Извади черната пудра и започна да го клепа по лицето. Терористите не поддържат хигиена. Това всеки го знае. Добре поне, че се мие лесно...
Погледна камиона. Типичен зелен, военен, а в случая и стар. С високи стъпала. Значи оттук трябваше да пада. Координатора на каскадите обсъждзаше нещо с режисьора. После се приближи.
- Готов ли си?
- М-м-м да.
- Сложи ли осигуровки?
- Не.
- Хайде де! Няма време...
Тичешком се върнаха при караваните. Заизваждаха протекторите, а той отново се разсъблича.
- Вземи това... - налакътници - също и тези... - наколенки - и този гръб.
Наслага всичко по себе си. Изведнъж стана здрав и огромен. Тичешком се върнаха обратно. Закопчаваше си ризата в движение. Подредиха камерите. Пуснаха прожекторите.
- Всички по местата! - на развален български извика режисьора.
Качи се в камиона. И легна на седалката. Трябваше да го убият, с пластмасов нож в гърба, докато спи в камион пренасящ ядрено оръжие.
- Готови!
Чуваше само как бие сърцето му.
- Екшън!
Отвън се чуха стъпки. Някой рязко отвори вратата. Но само едната.
- Стоп!
Надигна се. Единият от “щатските тюлени”, не успя да отвори вратата. Доста хилав актьор, за подобна роля. А целта бе, да го изненадат двамата едновременно, отваряйки вратите. После той да се събуди, единият да го удари, другият да го наръга... режисьорска измишльотина. Но за това плащаха.
- Готови... екшън!
Този път успяха. Удар... наръгване... отиграване... падна на земята. “По дяволите!” Улучи с глава единственият камък в района. Нищо... потърка леко с ръка.
- Втори дубъл! - извика режисьора.
Кой е казал, че трябва да е лесно?
- Стоп! - чу се най-сетне на десетото падане.
Надигна се от калната локва.
- Добре ли си?
- Да - отвърна.
Или поне не много зле. Бавно се запъти към караваните. Чувстваше се като разглобен. Сякаш, ако свали протекторите, костите му ще се свлекът на земята. Започна да се съблича. Целият бе в кал и синини.
“Какъв е смисълът, да падаме по сто пъти?! Вместо да местят камерите за повече гледни точки... може да снимат с повече камери?!” - запита се сам.
“Всъщност, е много по-евтино да се пребиват хора...” - и си отговори сам.
Въздъхна. И се върна обратно. Снимаха сцените напред. Нямаше работа, но се налагаше да стои в готовност. Седна на един декор и се загледа отвъд снимачната площадка. Отвъд хорската суета, хладната гора на отсрещния хълм сякаш шептеше - “...ела... тук е спокойно... и тихо...”
Някой го буташе по рамото. Отвори очи и осъзна, че се е унесъл.
- Ти ли умря при камиона?
- А-а-а... да.
- Бързо! Трябва да отидеш...
Скочи на крака и се затича към камиона.
- Умрелите по местата!
Легна в калната локва и загледа синьото небе.
“Веднъж да свърши този ден... стига вече безмислици!”
- И... екшън!
|
Снимки