|
***на моя скъп приятел Сергей Глинков***
-Мисля, че съм започнал да пиша това защото толкова много се говори за американските ченгета. Просто фетиш на съвременното общество. Бих искал да надникна в тази картинка в рамка, да видя както има отзад, както се случва в романите на Чандлър, нищо чудно там да е тайната на случая.
-Виж Сергей, нито си първият ни последният, който се е хващал с това. Според мен, просто пак те е обхванала пътническата параноя и си търсиш извинение да забегнеш съм Щатите.
-Аз винаги съм така, просто обичам да пътувам, и да върша нещо междувременно. Иначе няма смисъл от шматкането.
-Хе! Добре! Виж, ти каквото и да напишеш, то ще бъде интересно! Няма начин. Публиката вече е отлично тренирана да поглъща подобен материал. Каквото и да напишеш ... – и се усмихна тънко.
-Нещата опират и до чест, все пак. Нямам намерение да продължавам спасители на плажа.
-А недей! Ще се обадя, нямам избор защото ме рекетираш на тема приятелство.
-Не съм съгласен с това. Моля те за съдействие защото можеш да го направиш. Но не си длъжен, пък си и достатъчно остър човек за да ми теглиш една майна.
-Даааа. Въпреки това, ми е интересно, точно ти какво ще изсмучеш от там. Темата е твърде голяма.
-Както и моите амбиции!
-Пулицър, сър?
-Не се подигравай. Където и да е, искам просто откраднати мигове.
-Добре, не звучи толкова сложно. Ще ти се обадя щом имам нещо ясно по въпроса.
Сергей се усмихна на видеотелефона, екранът загасна. Облегна се назад, протегна дългите си крака под бюрото и се усмихна на Ван. Ван се почесваше, засмя се също така:
-Интересен език имате, прилича на бълбукането на водата.
-Да, но е добра основа за изучаване на други езици. Или поне така си мисля.
-Ти си решил да напуснеш.
-Да, определено.
-Ще е загуба за всички ни, но щом сърцето те води.
-Водят ме много неща Ван, първото разбира се е сърцето.
-Ти обичаш да се сливаш с реката на живота и да я следваш. Това е добре, така си неуязвим и богат на чувства едновременно. Мислиш ли, че ще се върнеш отново тук?
-Да, обезателно. Тук ще прекарам старините си. Затова няма да продавам имуществото си. Можеш да го използваш за нещо по твое усмотрение, докато се върна.
-Кога ще бъде това?
-Ами, сега съм на 32. След около 30 години.
Ван радостно се засмя. Поклати с глава одобрително.
-Ще те чакаме. Ако съдбата не разпореди да не успеем.
-Ще успеете. Отивам да довърша последната лекция от курса. Ще ги оставя на Син Цяо.
-Да, благодаря. Сергей. Ти си странен представител на расата си.
- О, не. Не вярвам в това.
Сергей излезе от кабинета, после от сградата с големи стъклени прозорци. Пое по едната от алеите обградена с тисове, докато не стигна до дълга жълта постройка, ниска но тумбеста, със също така странни правоъгълни прозорци. Беше отворено и той влизайки ритна сандалите си в ъгъла стъпвайки на плетените чержета. Седна на ратановия стол наблизо и се зимисли. Широкото му бяло лице, бе доста неспокойно, сините очи оглеждаха предметите из помещението без да се спират, а краката му, този път свити и прибрани нервно потръпваха. Придоби усещането, че ей сега нещо ще стане. Усещането бе силно. Може би толкова колкото и желанието му за него.
Телефонът в джоба му се разпя. Звучеше китайският химн. Сергей се засмя тихо, както правеше всеки път щом го чуеше и активира разговора:
-Глинков слуша.
-Сергей, колко официално. Знаеш ли, имам предложение на което няма да можеш да устоиш. Дори нещо повече, не бива в никакъв случай да устояваш. Трябва да кажеш да, защото успя да ме забъркаш в каша с тези твои тъпи американски ченгета!
-Нещо не разбирам. Каква каша, каква Маша?
-Аз се обадих на един колега от Сан Фрациско Трибюн да го питам за подходящи координати. Той ми каза, че нещо чул за търсене на съдействие, от полицията в Небраска. Нищо конкретно само някакви смътни координати. Обадих се и там. Щом чуха що за птица си и какво искаш веднага се нахвърлиха върму мен. Нещата обаче не бяха такива каквито спомена ти, и аз леко остъпих и частично отказах. Не мина и половин час, аз тъкмо си мислех каква маневра да направя сега и ми се обадиха един след друг Джими Боул, който както не ти е известно е конгресменът от моя щат и веднага след това г-н Петър Милев, който, ако не е стигнало до Китай е външен министър на България. Бяха твърде настоятелни и сега аз лично, изобщо нямам избор.
-Това е странно, и престани да кръжиш около главното. Какво искат тези?
-Ти искаше да работиш с американски ченгета, нали Сергей? Е, готово. Само, че не в САЩ а в твоята мила и родна България. Предупреждавам, те нямаш право да отказваш!
-И не смятам. Звучи добре.
-Ух, камък ми падна от сърцето. Към това има екстра бонуси. Безплатен самолетен билет, кола, хотел и заплата. Боже, ти си роден с късмет! За малко да забравя, имаш запазен полет за сряда.
-Това е утре!
-Да, така е. Значи за утре. Провери се в чек листите. Нямам повече време за разговори, влизам в среща. Адиос амиго!
Сергей, вече седнал в удобната седалка с умиление си спомняше пътуването, което осъществи преди около 10 години в посока обратна на сегашната. Беше се изгубил някаде в Банкок, сам, в огромното множество от странни непознати хора, на странни непознати претъпкани улици. Плачеше му се, като на малко дете загубило майка си на пазара. “Всичко е добре, когато свършва добре” каза си той, но сърцето му се сви от мисълта, че се връща след 10 години от там от където дойде. В къщи ли? Или отива пак нанякъде, където май никой вече не го очакваше. Всички връзки, или почти всички бяха прекъснати. България бе спомен, странен, романтичен, малко тъжен, малко смешен и смущаващ мислите му нощем, спомен за него от неговата ранна младост. Тинейджърските години. Варна. Хеви Метъл. “Ах, спомени” въздъхна той и ги прогони с едно замахване от главата си.
Завари София блестяща. В сравнение със спомените му, та бе еуфорична, магнетична, различна. Нямаше нищо общо с блясъка на Хонг Конг или Шанхай, просто беше блестяща по начин по който може да го направи само една европейка, с красотата на старите си сгради, уюта на калдаръмените улички, съчетанието на ново и старо долепени рамо до рамо, редиците кестени и акации, следващите едно след друго открити кафета. Поразиха го и хората, весели, свободни, предизвикателно разголени и шарени, някак разюздани в смеха и хаотичното си движение. Спираше се по лъскавите витрини, по фонтаните, остана половин час пред театъра, където имаше концерт на духов оркестър. Седна да пие кафе малко по-нататък ...
борбата като екзистенциална категория
|
интернационал