|
Разказа е от клуб 10-15 , ама искам и вие да го прочетете и коментирате !
ЧЕРНАТА РОЗА
Скалата се издигаше високо над морските дълбини, горда и величествена. Синята вода бурно се разбиваше в каменистия бряг и падаше на бяла пяна, която го украсяваше като парченца стрити на прах истински перли. Вятърът свиреше остро и резливо. Вееше право в лицето, крещейки яростно, акомпаниран от чайките, които отчаяно пищяха и се блъскаха на ята към далечните плажове и хоризонта. Гъстите сиви облаци скриваха небесата и изглеждаха така сякаш всеки момент от тях щяха да се отронят тъжни капчици дъждец.
Тази малко плашеща картина не бе в състояние да стресне самотната фигура, която стоеше изправена като статуя на скалата: момиче на около петнадесет години. Погледът й бе втренчен във върховете на вълните, изглежда не забелязваше нищо около себе си, и това издаваше особеното изражение на очите й. Физически стоеше тук, но умствено бе отлетяла нейде надалеч, отвъд Земята. Тя приличаше на мъртва, безжизнена, в зениците й нямаше дори искрица блясък. Не промени стойката си, дори когато вихърът я удари така силно, че бе достатъчно за един нормален човек да се олюлее и дори да рискува да се разбие в скалите. Дългата й черна грива се развяваше като разкъсана мантия на демон. Кичурите я обвиха и падаха по лицето й, което бе доста дразнещо, но въпреки това не направи нищо, с което да ги отметне. Кожата й бе безумно бледа, като цветът на излъскан от слънцето и вятърът череп, макар да изглеждаше мека и гладка. Дори и да избухнеше бомба, момичето, което изглеждаше по-студено и неподвижно дори от материала, върху който бе застанало, нямаше да помръдне.
Вътрешният й свят не бе по-малко замръзнал от гледката навън. Хладният й ум разсъждаваше, а понякога поглеждаше небето с тайно и горещо желание, което обаче не пролича. “Изглежда близо, помисли си, но в същото време е толкова далече. Още малко и ще успея да го направя, завинаги ще скъсам с веригите, които ме държат тук. Единственото, което трябва да направя е да изчакам... Е, това няма значение. Няколко часа повече или по-малко. И без това съм чакала толкова дълго време. Скоро, много скоро свободата ще бъде в ръцете ми.”
Мълчаливо си припомни всичките дълги самотни години, които бе прекарала в търсене на истината. Сега й се струваха почти виртуални, сякаш едва вчера се бе събудила от съня в онази тъмна мрачна гробница, изписана със странни символи. Тогава бе толкова объркана, защото не помнеше нищо.
Изправи се в големия ковчег и хвърли безумен поглед, пълен с отчаяние на голите, мрачни стени, които я заобикаляха. Как бе възможно? Какво правеше тук? Кое бе това място? А самата тя коя бе?
Дни наред се бе лутала по сумрачните коридори, покрити с паяжини, из които отекваха зловещи звукове. Цялото й тяло се израни от острите камъчета. През нощта бе ужасно студено, нямаше храна и вода, и бързо се изтощаваше. Имаше чувството, че ако не се измъкне от тук, ще се побърка и никога няма да узнае онези мъчителни въпроси, които терзаеха съзнанието й денем и нощем, през всяка секунда. Затова продължаваше да се бори с крепостта, която я бе обхванала и притискаше всяка клетка от тялото и ума й.
Един ден, докато бродеше като призрак, в мозъкът й проблесна някаква спасителна мисъл. Нямаше представа от къде й бе хрумнала, навярно бе родена от пробуждащата се интуиция и слаби спомени, които имаше в кошмарните си нощи. Виждаше космическа обстановка, простор и безброй светещи тела. Опитваше се да го достигне, но те изчезваха по-бързо от колкото се бяха появили, разпадаха се на прах по пода и я оставяха отново в плен на страха и лудостта, прорязващи дъха й като остри ножове.
И това нещо й подсказа в коя посока да върви. Не знаеше дали ще излезе от сумрачната гробница, но какво друго й оставаше? Където и да е, все щеше да стигне някъде. Усети как краката й започват да се движат сами, нямаше контрол над тялото си, нечия невидима сила беше поела управлението. Погледът й се замъгли, докато си проправяше път през препятствията на това място, които толкова време се бе мъчила да разкъса, разчитайки само на себе си. Но сега важното бе, че виждаше изхода и там, под светлината, ще бъде по-лесно.
Ето, вече съзираше как нежното сияние се появява като малка точица в далечината. Тя постепенно се уголеми, колкото повече момичето се приближаваше към нея, и ставаше все по-болезнена. Напълно разбираемо, след като бе прекарала толкова време тук, съвсем бе естествено очите й да бъдат заслепени, защото досега бяха свикнали с всепоглъщащата тъма. Усещаше невероятна слабост, глад и обезводняване, смесени с безкрайна умора, която стопяваше и последните й запаси енергия. Имаше чувството че е изпита от всякъде. Влачеше се по каменните, плесенясали плочи, когато стигна до изхода и първите капчици слънце като че ли я изгориха. Момичето издаде остър писък на болка, не издържа на всичко и изгуби съзнание.
Когато се свести, се намираше в малка стая, цялата облицована с бели фаянсови плочки. Над главата й блестеше грамадна алуминисцентна лампа, която я накара отново да стисне очи. Въздуха миришеше на дезинфектанти и лекарства. Чувстваше се по-същия начин както през първия ден в онази кошмарна гробница. Само дето тук беше така стерилно бяло. Дали не бе серия от изпитания?
Опита се да се изправи, но бе твърде слаба за да го направи, а и части от тялото й бяха бинтовани. В прегъвките на ръцете й бяха забити остри игли, които се свързваха с тубички, закачени на една стойка. Но ясно и отчетливо долови шумовете, очевидно тук имаше хора. Тя извика. Надяваше се да я чуят. След няколко минути вратата се отвори и влезе млада жена в бяла престилка и топли бадемови очи, която изгледа загрижено уплашеното й лице. Обясни й че се намира в болницата, след като са я намерили в безсъзнание, с леки наранявания и обезводняване. Каза нежно че всичко ще бъде наред, но това не променяше нещата. Няколко минути пациентката говореше объркано и почти стигна до истерия. Тогава дойде лекарят и й би успокоително и тя отново се отпусна в обятията на съня. За трети път.
След като отново дойде на себе си, съзнанието й бе придобило обективната хладност на препатил много човек. Макар да не си спомняше нищо от предишния си живот, и да бе като новородена в този странен свят на противоположности, здравия, трезв разум бе най-силното оръжие. Умение да преценява ситуациите без да влага излишни емоции. На това я бе научила поглъщащата тъма в гробницата и искрящата белота в болницата. Сега във всяка ситуация бе олицетворение на самата обективност.
Симпатичната двойка на около тридесет години й разказа как са чули вика й за помощ и са я намерили в това състояние. Веднага извикали помощ. Стояли цели шест нощи, докато се уверят че е добре. На момичето му се стори странна тази загриженост, защото сега прохождаше и бе извънредно предпазлива.
Говореше си с тях всеки ден, докато се възстановяваше, подхранвана от системи, лекуваща раните си, в напразни опити да си спомни каквото и да било сред мъглата. Единственото, което плуваше като неясен призрак в съзнанието й бе усещането за онази космическа свобода. На врата си бе открила татуировка: голяма черна роза, обвита с лунен лъч. Постепенно започна да се възстановява, липсващите витамини запълниха кръвта й и след няколко седмици бе в отлично състояние, благодарение на блестящата си физическа издръжливост. Лекарят беше много изненадан, защото според изследванията девойката бе стояла в онази пещера повече от няколко седмици. Всеки би умрял там, без храна, вода и светлина.
Тя се сприятели със своите спасители, особено с жената: ниска, с топъл, червеникав цвят на косите, и приветливи, сияещи очи, винаги бе настроена приятелски и се държеше с непознатата като с дъщеря. Двамата със съпруга й пишеха книги под общ псевдоним и се радваха на широка популярност. Само че нямаха деца. Един ден Джийн се изпусна и каза че биха искали тя да остане при тях. Ето каква бе цената за толкова грижи. Тъй като момичето нямаше никакъв друг избор, трябваше да се установи някъде преди да реши какво да прави, не се поколеба.
Не знаеха нищо за нея, дори и името й, никъде нямаше нейни отпечатъци, така че не успяха да открият роднини. Осиновителите й я нарекоха Чери. Заведоха я в голямата си, леко ексцентрична къща, но в същото време много уютна и приятна за живеене. Настаниха я в хубава малка стаичка с бели пердета, тежка мебел и изглед към обширния бряг на морето. Усмихна се наум като си припомни дългите нощи, които бе прекарвала на терасата, вперила мечтателен поглед в голямата бяла луна, която понякога ставаше тъмна, яркожълта или кървавочервена. Усети яркия блясък на звездите през лятото, както и нежния полъх на морския бриз. Също и тежките облаци, които затулваха небето през зимата и фучащото снежно наметало, което се спускаше по Земята и тогава й се бе струвало чаровно омагьосващо.
Щом тръгна на училище, имаше доста проблеми с останалите, които често й се присмиваха за нейната наивност, наричаха я “паднала от Марс” и някои по-обидни етикети. Очакваха да избухне и да ги нападне и така да си спечели неприятности пред директора, но тя сама ги поглеждаше от високо и им се усмихваше хладно.
През една топла лятна сутрин бе сама в къщата, отпуснала се по перилата на терасата, усети как главата й се замайва. Примигна няколко пъти за да се освободи от това усещане, но не успя. Изведнъж, сякаш като при гръм на светкавица, всичките й спомени се осветиха за миг. Стресната от тази внезапна и остра яснота, Чери загуби равновесие, подхлъзна и прелетя през парапета. Тънката й бяла нощница се развя като криле на птица или ангел.
Не знаеше колко дълго бе стояла просната долу. Но когато се изправи и се подпря на грубата каменна площадка, събитията от предишния й живот изплуваха по-кристално чисти от образите, които всекидневно виждаше. И последното парченце мъгла бе унищожено при този удар в твърдата действителност.
Спомни си живота на птица в Космоса, когато бе обикаляла всички галактики и системи и с всичките си сетива бе усещала Вселената. Това бяха нейните най-щастливи години. В мозъка й изгря родния й дом на Луната. Тя бе най-невероятното място, което като дете бе познавала, изпълнена с енергия и магнетична хубост. Но скоро то бързо й омръзна и полетя към други краища. Всекидневно виждаше повече прелест и вълшебство от колкото през целия си живот: далечни звездни системи, мъглявини във всички цветове на гамата от светлорозово и загадъчно бяло, поръсени с ментово зелено и морскосиньо, от различните газове, и непознатите планети.
Да, това бяха най-хубавите й години, когато не познаваше граници, не се нуждаеше от нищо, само от крилете и очите си. Но скоро цялата тази идилия избухна като млада звезда.
Веднъж докато летеше, се натъкна на странен обект, който никога по-рано не бе виждала: грамадна сфера, потънала в чернота. Изпълнена с любопитство, Чери сви тъмните си криле и се спусна. Краката й докоснаха повърхността, която бе изненадващо мека, сякаш направена от желе. Момичето чу някакъв сладък звук, музика. Тя бе толкова нежна, ефирна, и никой не можеше да устои на прелестните й тонове. Дори интуицията й, която я предупреждаваше, замлъкна. Всичко в нея бе притъпено: слухът, зрението и т.н. Просто се носеше, омагьосана и хипнотизирана. Постепенно стигна до една малка полянка, която не би забелязала при никакъв друг случай, защото бе в същите тонове както планетата под нея. Високата тъмна трева свиреше. Ето от къде идваше чудния звук. Изведнъж той се усили и прие формата на ужасно пищене, крясък, който я разтърси до дъното на мозъка й. Остротата и обречеността, която прозираха дълбоко в него бяха така потресаващи.Чери просто падна под удара на тази злобна магия, която я бе привлякла още от самото начало. Дали това не бе отмъщение задето напусна родната си планета в търсене на приключения и остави всички, които я обичаха. Зовът на дома може би си е казал думата. Бе успял да спре дори волната скитница, която бягаше непрекъснато от ограниченията.
По-нататък нищо не помнеше, само че се събуди на онова място и от там започнаха всичките й страдания. В този миг усети как всичко на Земята започва да я задушава. Тя изпитваше нужда, болезнена нужда да излезе от атмосферата и от системата, която й причини всичко това и я бе принудила за наказание да живее като обикновен човек на тази мъничка планета, дори без спомени.
Нямаше представа как сега бе разбрала за всичко това, но знаеше, че ще потърси начина. И че трябва да напусне тази къща, която й бе дала такава сигурност. Щеше да нарани дълбоко добрите хора, но какво друго можеше да направи? Чери не бе обикновен човек и не можеше да живее като тях. Не й бе мястото тук.
Написа късо писмо, в което се извиняваше, че ги напуска така, но има важни дела, които не търпят отлагане. Благодари им кратко и го остави на безупречно оправеното си легло. После взе чантата с малко багаж, безмълвно излезе и пое към крайните улички, където никой не я познаваше, и скоро излезе на магистралата. Беше убийствено горещо, а тревите шумоляха ли, шумоляха...
Прекара следващите години в безплодно скитане и търсене, докато най-накрая се установи в малко крайморско градче. Все още бе момиче на петнадесет, макар че вече бяха изминали девет години от както избяга. И именно тук бе намерила изход.
Сега седеше на тази скала и чакаше търпеливо да дойде нощта. Тогава ще успее отново да бъде предишната.
Гъсталакът зад нея се раздвижи и от него се чу плътен глас.
- Чери! За Бога, най-накрая...
Тя се престори, че не е чула, и продължи да се взира във водата. Не помръдна дори когато от горичката излезе момче на нейната възраст и я докосна по рамото. Това бе Майкъл, един от нейните нови съученици, с когото бяха станали доста добри приятели. Бе красив, сините му очи гледаха откровено от ясното му лице, черната му коса се спускаше почти до раменете му. Още от първия ден когато се запознаха, Чери почувства, че я гледа малко по-особено и по-продължително от колкото един обикновен приятел. Знаеше го, самата тя изпитваше някакви неясни чувства, но не му го призна, защото рядко се задържаше на едно място, а и сега след като бе открила път, бе просто абсурдно да му го казва.
- Чери! Чуваш ли ме?
Тя обърна глава към него.
- Майкъл? Какво правиш тук? Не трябваше ли да си на дискотека с онези момичета?
- О, да вървят по дяволите! - той махна пренебрежително с ръка. – Исках да поговоря с теб. Много е важно. Искам да ти го кажа още от началото на годината, но така й не намирах смелост. – Майкъл прекара ръка през челото си и погледна мъчително в небето. – Ох, още не знам как точно да ти го поднеса, но... Ти едва ли ще искаш... Не знам...
Момичето го хвана за пръстите и впери мастилените си очи в него. От допирът на кожата й усети как електрически искри се плъзгат по него. Студена пот обля тялото му и усети как всичко което изпитва към нея нарасна. Беше почти като хипноза. Изведнъж забрави всичките си задръжки и почувства увереност да й каже това което бе крил толкова време.
- Успокой се! – Звънливият й глас бе напълно контрастен с нейната загадъчна и мрачна външност. – Разкажи ми.
- Виж, от както се запознахме ме привличаш по някакъв непонятен начин. Не знам какво е, вътрешна енергия или вуду-магия, но непрекъснато мислех за теб. Виждах те дори в сънищата си, пишех писма до теб, но накрая винаги ги скъсвах и ми беше все по-трудно да те гледам в очите. Но от друга страна твоето приятелско чувство просто ме убиваше. Ти се държиш много мило, наистина, като най-добра приятелка, и не искаш нещата между нас да се променят. Предполагам, че би предпочела някой друг, но...
- Напротив! – каза Чери спокойно. – Аз изпитвам почти същото, но съм достатъчно силна за да го потисна и да гледам на теб по начина по който винаги съм гледала.
- Ти... Какво?! – Сините очи на Майкъл се впeриха в нея с искрица надежда. – И ти ли? Не мога да повярвам! Просто...
- Повярвай! – усмихна се момичето, приближи се до него и преди да се усети тя го целуна. Всъщност не му се случваше за първи път, но сега бе изцяло различно, много по-страстно и чувствено. Ръцете й обгърнаха раменете му. Той се почувства напълно опиянен от сладкия й дъх. Притисна се към нея и погали дългата й коса, която се стелеше по гърба. Докосна копринената кожа на лицето й и се почувства по-щастлив от всякога.
Целувката продължи доста дълго, докато момчето остана без дъх. Откъснаха се. Майкъл я погледна със светнал поглед. Още се чувстваше жаден за нея. Опита се да я целуне още веднъж, но Чери го спря с ръка.
- По-добре не!
- Но защо? – изуми се той. – Не те разбирам! Първо ми казваш че много ме харесваш и се държиш така, а после ме отрязваш! Защо, Чери?
- За всяко нещо си има причина, Майкъл. – отвърна тихо момичето и се отпусна на скалата, отново загледана във вълните. – Ще ти разкажа защо, ако искаш да ме изслушаш.
- Разбира се, мила... – той приседна до нея и сложи ръка на рамото й. – Можеш да ми се довериш.
- Истината е, че аз не принадлежа към този свят. Не, не ме гледай така, сякаш съм ти казала най-абсурдната лъжа, която си чувал. Истина е. Дойдох тук преди дванайсет години, но никога не съм му принадлежала. Моят дом е близо до това място, много красив, но именно той стана причина за нещастието и изгнанието ми. Защото предпочетох свободата пред това да се закотвя на мъничката Луна. Ние там сме почти като вас. Единствените разлики между нас са крилете, които ни позволяват да летим из Космоса, и ние не се нуждаем от кислород, когато сме навън. А и притежаваме някои необикновени качества. Всъщност всеки от вас ги има, те са заложени в мозъка му, просто сте ги заключили нейде дълбоко в съзнанието си и не им позволявате да изпъкнат. Ако само поискате бихте могли да бъдете като нас.
- Но...
- Знам че ти звучи като скалъпена история от два-три научнофантастични филма, но предполагам, че ако наистина ме обичаш, интуицията ти трябва да ти казва, че не те лъжа. Аз летях из различните пространствени посоки, които нямаха край или граници и бях наистина щастливи. Но както ти казах подложиха ми изключително подъл капан, на който никой не може да устои. И тогава се събудих тук, без спомени, без да знам какво ще правя, и без бъдеще. Милостиви хора се погрижиха за мен и ми дадоха основа. А после постепенно си припомних всяка подробност от миналото. Започнах да търся начин по който да върна крилете си и да се освободя от веригите, които бях получила тук, на Земята. И го открих.
- Господи, Чери, това ми звучи така налудничаво и невероятно! Ти ме объркваш безкрайно. Какво се опитваш да ми кажеш? Че ще отлетиш нанякъде в Космоса и аз повече няма да те видя? Или просто използваш въображението си, за да се отървеш от мен. – Той я хвана за раменете, а в него се четеше дълбоко отчаяние.
- Моля те, Майкъл, остави ме да довърша. – Тя разкопча якето си и му показа шията си. – Виждаш ли черната роза? Това е моят символ покровител, който ми помагаше през всичките години. Роднините ми не бяха включили в сметките си подкрепата, която може да ми окаже. Те не знаеха че притежава сила. До преди няколко седмици самата аз не осъзнавах действителното му значение. Докато не... посетих местната библиотека. Чисто инстинктивно хванах една от книгите и я разгърнах. Бяха машинални движения, точно както когато се събудих в гробницата, където ме оставиха. Оказа се че това е някаква много стара книга, и в нея бяха описани магически и духовни ритуали. Споменаваше се че веднъж на сто години точно на тази скала, когато Луната изгрее, мощен заряд сила, вътрешната аура на този който дойде, ще насочи нейната специфична светлина право към неговият знак-закрилник, ще я докосне за миг и този някой ще получи това, което му е било отнето.
- Разбирам какво се опитваш да ми кажеш, Чери! – каза той със сдържана мъка. – Ти ще получиш отново своите криле, а аз ще си остана тук като някакъв глупак. Господи, защо ти трябва отново да се връщаш там? Аз те обичам. Това не ти ли е достатъчно?
- Уви, не е. Не можеш ли да разбереш, Майкъл! Аз бих била нещастна тук защото не съм родена за такъв живот, затворена на една планета. Не, моето бъдеще е напред. Чувствата ми към теб нищо не променят. Освен това, когато отлетя, постепенно те ще изчезнат. Няма да те забравя, но нищо, свързано с тази планета няма да ме терзае. Ако наистина ме обичаш, трябва да искаш това, което е най-добро за мен.
Чери усети как той едва сдържа сълзите на злоба и ярост, които се криеха сега в него. Внезапно я сграбчи и я притисна до себе си така силно, сякаш всеки момент щеше да се разтвори във въздуха. Зарови лице в косата й.
- Не! Не може всичко да свърши така, тъкмо те намерих, не може вече да те губя. Няма ли начин да бъда с теб?
Тя с лекота се измъкна от хватката му и го изправи на крака. Върху лицето й имаше слънчева усмивка, която се забиваше в него като остър нож. Чувстваше кръвта, която капеше в него, кръвта на ранената му душа.
- Не, опасявам се че няма. Ти си толкова различен от мен, земен. Въпреки всичко твоето съзнание си остава затворено и аз не мога да го променя. Пък и не се безпокой. Скоро ще намериш някое по-добро момиче от мен и бързо ще...
- Да беше така лесно! – Майкъл се обърна към морето и ритна едно камъче. – Ти си се впила в съзнанието ми като фикс идея. Няма да е лесно да те изтръгна от там. По дяволите, как ще живея сега!
- Достатъчно си силен за да го преодолееш! – изрече твърдо Чери и застана пред него. – Знам че е трудно, но продължавай да се бориш. Краят на живота не идва с мен. Ще има и други прекрасни преживявания. Ако ме заставиш да остана при теб, бъди сигурен че ще те намразя. Все едно да затвориш птица в клетка.
Майкъл я прегърна отново, знаейки че я вижда за последен път. И се чувстваше брутално ограбен от целия жесток свят. Защо му я отнемаха, защо, защо...
- Сега си върви! – нареди тя. – И не се обръщай назад.
- Но... аз... вече няма да те видя... Това е последната ни среща... Как очакваш просто да си тръгна и ти просто да изчезваш зад мен и да знам, че утре вече няма да си тук.
- Ако не го направиш сега, никога няма да си в състояние. А Луната скоро ще изгрее. Ако лъчът те докосне ще умреш.
- Нека да умра! – изкрещя безумно той. – Защо въобще трябва да живея? Има ли някакъв смисъл след като единственото нещо...
- Не, Майкъл, ти ще живееш. – Чери се взря в него и зениците на маслинените й очи все още играеха като омагьосващи тъмни скъпоценни камъни. Енергията се изливаше от тях и проникваше в съзнанието му. Момчето изпита непонятна умора. Цялата сила на това създание, за което бе готов да умре, падаше върху него като тежка бетонна плоча. Не можеше да държи клепачите си отворени. Коленете му омекнаха и краката му бавно се строполиха. Тя го гледаше, гледаше... Съзнанието му се затъмни, но миг преди да попадне под пълна хипноза, той стисна ръката й. И падна.
Момичето се взря в небето. До изгрева на Луната оставаха само три часа...
|
Черната роза
