|
Аз просто си знаех, че някога ще попадна там. В началото нещо странно се разместило. И така, аз се движех бързо и объркано. Всяко мое действие предизвикваше смяна на посоката. А не бях в състояние да се контролирам.
Тя не ме попита какво съм точно. Само ме намрази. Но истината е, че вместо да се появя по обикновения начин, аз изчезнах. Винаги съм бил дребничък. Губех се из облаците дори. Ама това не й даваше правото да ме пропуска! Тя е всичко, което обожавах, събрано в три пръста. Те ще определят силата на твоето движение. Възможно е да летиш толкова стремително като половината от нея. Или жалко да се свлечеш. По време на твоя път избираш един от пръстите за водещ цвят. И в зависимост от скоростта получаваш собствена нежна боя.
Но в онзи момент аз се завъртях леко назад. Исках за последно да погледна пухкавите слънчица на небето. А те, вместо да ме погалят както преди, ме изцапаха страшно шарено. Тя не ме позна. Разплака се, че съм толкова грозна троха и ме изхвърли …
… Сега вися закачен помежду им. Но ужасното е, че след като Тя ме забрави, няма да ме приемат никъде. Аз много щях да мразя завесите, ако знаех, какво всъщност са те. А тази прилича на тънко стъкло. И ако не бях заклещен тук, може би дори нямаше да я забележа.
Представи си един огромен кръст, направен от небето. В средата му точно, по дължина, минава стъклената завеса. От лявата й страна цялото пространство много прилича на градина. Но пък е с побъркващо ярки цветове. Те разкриват постепенно тропащи улеи от шипове. И виждам хора … Дори ако някога не си вярвал в приказките за врящи котли със смрадливи рогати същества около тях, сега не би се излъгал. Защото това действително е Адът. Високо над самия кръст има езеро. То изцежда милиони човеци от така наречения "живот". За лявата страна ще останат само тези, които дъното не трябва да пропусне. Те попадат в лъжовно мека фуния с усещането за болезнено щастие. Но то изчезва. Моментално, с допира до шиповете. Един улей е достатъчно тежък за всеки, но с толкова лек наклон, че да подготви възможно най-дълъг път. А ти ще се мъчиш. Наредени шахматно, за да се премяташ от един на друг, шиповете те пробождат изцяло. При сблъсъка си с тях ти изпадаш в гърчове. Тогава полека си спомняш. Някое действие от живота ти долу. Острието откъсва от месото ти. От твоята плът. И така до следващия шип, и този след него, след него. Споменът… Всичко ще се преживява повторно. Няма начин да се освободиш от улеите или обезобразените си части. А при опит, те връщат десетки метри назад. След много или много повече наклонът свършва при стъклената завеса. Досега часовете са се редували непрекъснато. Тук времето спира. Завинаги. От едната страна на стъклото стоящи, изчадията облизват кървавите си локви. И се взират напред. Защото кръстът има и дясна страна.
Те са светли сенки, които просто се носят из въздуха. Оттук приличат на видения - толкова са бледи. А телата им отдавна са премахнати. Още във фунията. Затова пък са леки от вътрешната си страна. Не знам дали наистина се усмихват, но около тях се разпръсват кълба със златен прах. Той може да ги спусне през големия кръст докато трае едно трепване. Когато виденията запеят, този прашец ще им подари малко парче време на Земята. А те тихо ще изрисуват огромна и лъскава вълна. Тя дори няма да е видима, като се вплетат в нея - всеки в отделно райе . . .
Понякога сънищата на детето са пълни с прекрасни животинчета от непознатия свят. Те много обичат да го галят, то ги хваща за опашките и изведнъж се озовава в някоя приказка. Така шарено е тук, а и всяка иска да си играе с него. То е мъничко, може да хвърчи заедно с тях, може да залепва хубавата луна и да се люлее колкото му се иска на небето, може … Когато отвори очи, те изчезват. Все едно, че никога не ги е имало в този сън …
Един удар раздроби стъклената завеса на това място. Усещах чуждо присъствие и ужасно се изплаших. Тогава постепенно разпознах единия пръст. Това ли беше моят? И идваше да ме откачи и върне отново при Нея? Той крещеше, че тя пак ме обичала. Но защо е прозрачен? Къде е предишната ми нежна боя? Този е страшен и кървав. Той ме дръпна, за да се плъзнем при своите, а се заклещи. И нали беше станал безцветен, нямаше начин да се върне обратно. При Нея.
… Понякога много ми се иска да се появя отново там. Дали знаят те, че аз не съм вече грозна троха? Мога да летя с каквото райе от вълна пожелая. И никога повече няма да се губя из облаците, нито да пропадам в тъмната фуния. Може и да ме бяха забравили, но всяка нощ един от тях ще оглежда златния прах по небето.
Да, аз съм пухкаво животинче!
|
Танц към пясъците