|
Отворих очи, за да видя отново, как Рамирес упражнява странното си умение да запазва цигарата си суха въпреки пороя който ни заливаше. По подгизналата козирка на маскировъчната му шапка с ярост се разбиваха капките, успели да пробият короните на дърветата над нас. Той се бе облегнал на един паднал дънер и сякаш съсредоточено наблюдаваше върховете на свойте обувки. Вдясно от него, вдигнали високо яки в отчаян опит да запазят повече телесна топлина, се бяха свили Алексей и абат Чезарини. Разговорът им бе стихнал, още при решението ни за почивка. Почивки трябваше да правим все по рядко, това бе едно от нещата, които бяхме научили с цената на 22 човешки живота в адът, който бяхме преживели, заедно с това, че почивки можехме да си позволим само при следобедните тропически порои и че умората значи сигурна и ужасна смърт. Ние бяхме престъпници в света, който бе произнесъл присъдата, да бъдем постоянни бегълци, а сега бехме крадци. Крадяхме всяка минута живот, избягвайки на косъм неизбежната гибел, търсеща ни някъде из джунглата. Рамирес имаше най сериозни шансове да оцелее, беше развил тази способност още в света от който идвахме, в началото крупен производител на дрога в някоя от южноамериканските страни, след повсеместното легализиране на ‘безвредните’ наркотици, бе сменил своето амплоа, с оглед на запазване на печалбите. Бе започнал търговия със стоки забранени за внос в страните от Подембарговата общност, структура чието появяване, бе само въпрос на време, след като страните, поставени под нежна блокада, станаха толкова много, че започнаха да граничат една с друга. Вековни конфликти заглъхнаха за да отворят място на нов – бедни срещу богати, аналогово срещу дигитално, сляпа ярост срещу хладен прагматизъм. В плацдизармът между противопоставените сили се образува сива зона, подхранвана от алчност, безкруполност и желание за бърза печалба, човешки черти, винаги движели световният прогрес. В една от тези зони, Рамирес бе заемал значителен икономически дял със своите фабрики за ЕМИ, основно оръжие на Аналоговата общност, както още я наричаха, срещу високотехнологичните чудеса на Прекрасният нов свят. Една бърза военна опеарция в тази зона с последваща тотална смърт на населението в района, за което бе обвинен самият Рамирес, въпреки, че в разказа му нямаше нищо подобно на информацията заляла световните медии и Рамирес бе заловен. Той бе направил опит за самоубийство за да не се предаде жив, странното е че въпреки солидната доза погълнат цианид, западните сили бяха направили всичко възможно(няколко кръвопреливания) за да дочака смъртната си присъда (осъден бе на Екстрадиране в негостоприемни за хора условия, както и всеки от нас). По пътя насам, в балистичният планер, се питахме с какво толкова са негостоприемни условията в една африканска джунгла, на този въпрос повечето изобщо не успяха да си отговорят, след като се приземихме точно до една от харпиите, за по малко от минута загинаха над дест души. Харпиите бяха роботи преследвачи, разполагаха със завиден арсенал оръжия и се насочваха по имплантираните в нас плаващи предаватели (миниатюрни имлантанти движещи се из кръвоносната система, чрез които можеха да определят местоположението ни по всяко време с точност до три метра). Именно за управлението на хрпиите бяха говорили до сега абатът и Алексей, според тях някъде съществуваше център за управление на механичните убийци, а изкуственият интелект почти не беше приложен в тях, поради факта, че след широкото прилагане на такъв във военните системи последните бяха станали неефективни след самоубочването на подобни роботи и стигането им до извода, че е по добре да не изпълняват програмите си отколкото да бъдат унищожени. Дискусията им вървеше около това къде би могъл да се намира този център и какви хора биха могли да управляват тези жестоки машини. В крайна сметка всичко бе само догадки, както тези, че харпиите се управляват от психопати склонни към невероятна жестокост (повечето от загинали бяха разкъсвани и разчленявани, а видяхме и как една от харпиите събира телесни части, привързвайки ги към себе си) или тези за това от къде наоколо се бяха взели толкова много оръжия в по голямата си степен неефективни срещу харпиите.
Дъждът бе започнал да спира. Алексей и абат Чезарини все още бяха в унеса на почивката, а Рамирес бе започнал нервно да се ослушва, което накара всеки мой мускул да се напрегне и да се изострят сетивата ми. Започнах да долавям звука, тихо жужене примесено с периодични стъпки на нещо тежко. Всички скочихме на крака, Рамирес в движение свли предпазителя на автоматичната си карабина, Алексей зареди големокалибреният си пистолет, а Чезарини нервно започна да издевателства над заялият затвор на автомата си, аз просто стиснах по силно кумулативната мина, висяща на колана ми. Всичко стана за секунди, както бе ставало и преди, някакъв диск премина, разсичайки клони и листа, през храсталака и отнесе главата на все още мъчещият се с оръжието си абат, Рамирес веднага последва посоката и започна да изпразва пълнителя си натам без да се прицелва, Алексей все още се оглеждаше за да открие източника на дебнещата ни смърт, когато метален прът го прониза през гърдите и се взриви раздробявайки го на хиляди парчета, тогава усетих леко придърпване в лявата ръка. Когато я погледнах се оказа, че китката ми липсва и на нейно място блика малко фонтанче кръв с ритъма на учественият ми пулс. Паднах, единственото за което мислех бе спирането на кървенето, надявах се да успея да се привържа преди болката да ме хвърли в небитието на безсъзнанието. Със здравата си ръка намерих някакво парче плат и със зъби започнах да пристягам раната си, после светът започна да се свива, звукът на изстрелите все повече да се отдалечава, докато накрая изчезнаха и всички усещания.
Събудих се. Сякаш всичко бе болка, сетивата ми бяха притъпени от усещането на болката. Тишина. Не можех да отворя очите си, които инстинктивно бях свил. Тишината отстъпи място на звука на биещият в ушите ми пулс, нещо капеше върху тялото ми. В главата ми започнаха да напират въпроси. Къде съм? Кой съм? Какво правя? Отворих внимателно очи, слънчеви лъчи пробиват короните на дърветата, мирис на влага, разлагащи се листа и още нещо. Извърнах глава. Рамирес, от устата на неестествено изкривената му глава все още димеше цигара, стъкленият му поглед бе забит някъде дълбоко в земята, приповдигнах се за да видя, че долната половина на тялото му липсваше. Повдигнах се още малко и болката отново ме проряза, погледнах ръката си, от набързо стегнатата с някакъв мръсен парцал рана се подаваха кости и парчета плът. Не посмях да я докосна със здравата си ръка. Огледах се. Някъде през клоните се виждаше нещо огромно и метално, застанало неподвижно на мястото на което ние правехме своята почивка. Никакви звуци не се чуваха от него, или бяха притъпени от звуците на пробуждащата се джунгла. Стиснах със здравата си ръка мината и бавно започнах да се придвижвам напред. Защо бях все още жив, по дяволите. Ето вече нямаше нищо между мен и харпията и спрях за миг за да я разгледам. По корпуса и на странни куки висяха парчета месо, някои бяха безформени но успях да различа други, една глава – Чезарини и ... една човешка китка. Бях жив, а китката ми висеше на корпуса на робота убиец. Имплантанта, мръсното копеле се насочваше от имплантантите, така ни различаваше от всички други живи същества в джунглата и факта, че бях жив говореше за това, че имплантанта е бил в китката на ръката ми, извадил съм късмет, сега бях просто една твар, незаслужаваща честа да умре по отвратителен начин. Придвижих се по смело към харпията, махнах предпазителя на мината, долепих я до гърба и и натиснах бутона. Тихото съскане на бързовтвърдяващаото се лепило не събуди никаква реакция в машината, нито звукът на завъртеният от мен таймер. Притърколих се зад близкото дърво и изчаках глухият взрив, плахо погледнах иззад дървото към безжизнената купчина метал и пластмаса в която бях превърнал поредното чудо на техниката. Сега щях да почина, ще се облегна на дървото и ще почивам, а после ще търся другите, за няколкото дни престой в джунглата видяхме как се приземяват поне два планера, още около шейсет нещастника бяха попаднали в този ад и може би все някой от тях бе имал моят късмет. Трябваше да намеря други като мен, трябваше да се измъкна от джунглата и тогава в света на хилядите камери, на оскотелите зад мониторите си хора, на стерилноста и добрият външен вид да разкрия по подобаващ начин тайната на моята присъда. Аз Станимир Георгиев, бивш историк, намерил във вече неизползваните библиотеки на малката си държава документи, свързани с най тъмният период на Студената война. Осемдесет спътника, чакащи трийсет години своят час, чакаха сигнала който ще им позволи изсипването на смъртоносният им ядрен товар във високите слоеве на земната атмосфера и унищожаването на милиони електронни устройства на повърхността.
* * *
Момченцето плачеше от безсилие пред своя монитор. Беше победило в играта, беше избило лошите, които и без това не можеха да го наранят сериозно. Но когато се справи с последните четирима от нивото и когато бе успяло да събере мигащите в тях светлинки, се случи нещо. Беше убило единия с шурикен, друг с експлоадиращо копие, срещу третия хвърли молекулярна болла, а четвъртия преряза на две с меча. Събра светлинките за да му се зачетат точките и отиде да си налее какао, когато се върна на екрана бе изписано ‘Непреодолима функционална повреда, край на играта’. Не искаше да спира, имаше още толкова лоши, а играта бе толкова забавна и тогава се разплака. Родителите му веднага дойдоха в стаята, иначе спокойни в заниманията си, когато синът им се занимаваше с игри сега бяха обезпокоени. Детето им разказа защо плаче и предизвика появата на нежни разбиращи усмивки в тях. Майката го целуна по главата погали го и започна да го успокоява, че има още толкова игри в мрежата и всичките толкова интересни, все щеше да намери някоя. Момчето се поуспокои и плачът му премина в хлипане. Родителите успокоени отново отидоха в стаята си, доволни от това, че детето им е вече толкова голямо, че самостоятелно можеше да се забавлява не изисквайки честите им грижи.
Не ми се връзвай.
|
Екстрадиране в негостоприемни за хора условия
