|
Тъмнина.
Нежелано бягство.
Бавно пристъпвам в мрака и се оставям в неговата плътна прегръдка. Не усещам движение. Не усещам и собственото си дишане. Всичко е като в сън. Като в огромен, черен кошмар, които те стиска за гърлото и сякаш някой до теб пищи да се събудиш час по-скоро и да се оттървеш поне за миг от
отвратителните видения...
Напразно.
Отварям очи, но тъмнитата е по-плътна от всякога. Чувствам мазните й пипала, които се опитват да проникнат в зениците ми, да стоварят сякаш тонове сгъстен мрак и да ме накарат да ослепея завинаги...
Да стана неин роб.
Желан роб.
Правя крачка назад. Усещам хладно течение, но не мога да определя посоката му. Завъртам се и протягам ръка... Нещо грубо ме плесва и аз плахо я отдръпвам. Ослушвам се.
Нищо.
Живот с ограничения.
Спирачки.
Започвам да пропадам в бездната, недокосван от нищо... Летя надолу стремглаво, с разперени ръце, а тъмнината сякаш се отдръпва... Появяват се бледи сенки, като призраци ненамерили покой, развилняли се по стените на бездънната умопомраченост - обречени, оковани в своята душевна
агония и терзание, които разрушават всякаква надежда...
Надежда...
За светлина.
За покой.
И за живот...
Удрям се. Направо се разплесквам. Сякаш смазан и нечувстваш нищо... Искам да се изправя, но не мога. Някаква сила е оставила капка живот в мен, за да страдам и усещам цялата болка, която ме е обсебила...
Гадно е. С огромна мъка се изправям... И тогава нещо се случа. Блъснат от невъзможна сила, огромен тласък ме заставя да политна напред... Сякаш летя цяла вечност...
Отново се сгромолясвам.
И тогава усещам далечният зов...
Привличане.
В тъмнината.
В пустощта.
Клетките ми леко се събуждат...
ПОЛУДЯВАМ.
Но не искам да спирам... Знам, че ще продължа. Натам. Към неизвестното. Към незнайното привличане...
Започвам да лазя... Отначало бавно. Долавям привличането като откъслечно хриптене, като звяр в клетка, който иска да се освободи. Но знам, че е там.
Някъде там...
В неизвестното.
Долавям някакви очертания. Някаква плътност, но този път не е тъмнината. Усещам я. Незнайно как, но я усещам. Сетивата ми отново се пробуждат. Но са някак... закърнели. Не мога да им се доверя... Мразя да чувствам. Засега. Не знам какво е това... И как да го използвам. За да оцелея...
Продължавам напред. Толкова бавно. Трудно е... Тялото ми все още е размазано. Не мога да се изправя... Отново усещам течение, което също няма определена посока.
Сякаш идва от всички страни... Усещам пода някак си влажен и лепкав... Съзнанието ми бяга из околността, но не долавя нищо. Само откъслечни контури и отново онзи далечен зов...
Какво става? Къде съм? Депресията ме връхлита...
"Не задавай въпроси!" - изпищява ми мракът наоколо. - "Ти си нищо. Чуваш ли? Нищо!".
О, Боже! Искам да спра този... звук! Няма ли кой да ми помогне. Ще се побъркам. Спри, спри!!! Не искам да те слушам...
"Нищо. Нищо. Нищо-о-о-о...".
Запълзявам с всички сили напред... Сякаш с векове. Докато звукът отшуми... Тук подът сякаш стана неравен... Появиха се леки подутини и някак си стана по-стръмен. Усещах го сякаш жив, готов всеки момент да отвори паст и да налапа безсмисленото ми съществуване. Уплаших се. Започнах да
крещя, но ехото се блъскаше в невидимите, осезаеми само за
самия мен, контури и отшумяваше някъде надалеч...
И отново онзи зов...
Сега "по-близък". Като далечен фар в бурното море, като последна надежда към безумна цел... Вече знаех нещо. Исках да го достигна. Знаех, че там може би ще свърши всичко. Но може би се лъжех... Продължих напред.
НЕЩО капна върху мен! Отправям взор "нагоре".
Нищо.
"Нищо"...
Не започвай отново. Моля те, спри. Нямам сили за това...
Губя съзнание...
Отварям очи проснат върху влажният под. Усещам познатите вече контури... И още нещо. Някаква миризма. Сетивата ми се пробуждат едно по едно. Вонята се усилва и става нетърпима. Искам да я спра, да я махна от себе си, но тя
вече ме пропива. Става част от мен. Отвращавам се. Усещам как цялото ми мижаво същество се опитва да излезе през устата ми... Сгърчвам се и се присвивам. Конвулсиите ме връхлитат миг по-късно, навеждам глава и повръщам...
Задавям се. Конвулсиите ме връхлитат отново... Успокоявам се след известно време. Мога да продължа напред...
Искам да продължа...
След известно време терена става по-стръмен. С усилие се провлачвам. Все още не мога да се изправя. Болките сковават цялото ми тяло. Чувствам го като ненужно бреме от което искам да се освободя. Исках душата ми да полети
напред, да се усетя свободен, безметежен...
Тогава го "открих". Открих е силно казано, тъй като той стоеше точно на "пътя" ми и ми пречеше да продължа.
Беше труп.
Не зная на какво, но осъзнах, че го усещам... Мъртвото създание се беше разплуло и разлагащите се меса се стичаха на всички посоки. Предглътнах. Не можех да го отместя. Разпадаше се. А вонята беше отвратителна...
Прегазих направо през него. Усещах лепкавите му меса по мен. Те се опитваха да проникват през всеки възможен отвор в тялото ми... Скоро трупа, или бледото му подобие, остана зад гърба ми и аз продължих да се влача...
Продължих така известно време. Мускулите ми отпадаха постепенно, но далечният зов се приближаваше все и все повече. Някак си се заби в съзнанието ми и не ми даваше мира. Не ми даваше да си почина. Искаше ме. Аз също.
Неравностите по пътя се увеличиха... На места се издигаше, на други - пропадаше, но запазваше една и съща посока. Поне така го усещах. Вече чувствах някаква ориентация, а и мрака се беше отдръпнал на известно разстояние от мен. Контурите добиха по-ясни очертания и вече виждах нещо като овални стени с дълбоки прорези в тях... Нямаше разклонения. Или поне не забелязах такива. Спуснах се по един полегат склон и продължих... Скоро силите ме напуснаха и мракът ме погълна изцяло...
Свестих се след време... Нещо пак капеше от "тавана" досами мен и аз неволно потръпнах. Капките се разбиваха в пода до лицето ми и ме пръскаха... Изправих се. Дотолкова, че да продължа да пълзя. Самотата ме прониза като с нож на това непознато място и след миг отново щях да рухна
безжизнен... Но нещо ме задържа.
Нещо.
Зовът.
Да.
Някакъв разум може би. Осъзнавах, че е някъде там, в далечината. Осъзнавах и нещо друго. Той ме чакаше.
Мен.
И искаше да го достигна...
След известно време достигнах в подножието да стръмно възвишение. Опипах терена пред себе си - беше достатъчно хлъзгах и стръмен.
Беше невъобразим.
За миг си помислих дали да не спра и да си почина преди да продължа, но в съзнанието ми закрещяха неумолимите вопли на далечният "глас"...
Започнах да се катеря. Забивах пръсти в слузестата "почва", драпах, изтисквах и последните си сили... Наклонът не свършваше. Напротив - ставаше все и все по-стръмен и аз с неописуем ужас си помислих, че само да се подхлъзна - ще полетя надолу и ще се размажа като трупа, който срещнах по-
рано. Това ми даде допълнителни сили и аз се вкопчих отчаяно...
...Не помня след колко време достигнах билото, но когато го направих, мисълта за смъртта ми се стори повече от привлекателна... Цялото ми тяло пулсираше и се тресеше, не можех да си поема въздух или каквото там си мислех, че "дишам", главата ми се въртеше, повдигаше ми се... Проснах се
по гръб и затворих очи...
Опитах се да се успокоя, но знаех че ще е трудно. Нещо се опитваше да ме подлуди, да ми отнеме и последните жизнени сили, да ме размаже с цялата си тежест...
Задушавах се. Но не се предадох. Мина сякаш цяла вечност преди да отворя отново очи... Обърнах се, погледнах напред...
...и тогава полудях.
Гледката, която се разкри пред мен ме накара да закрещя с всичките сили, които поддъряха тялото ми все още живо.. В следващият миг се сгромолясах безпомощен и потънах в неизвестността...
--- Дни на съмнение --- (Остави ми поне тишината) ---
Спомените се завъртяха лудо в своеобразен вихър. Действителността се разпиля, отстъпвайки място на необозримия миг, изтъкан от предишни събития, подчертаваш мътно настояще и побягнало накъде надалеч,
след самото него, бъдеще. Тук имаше светлина, но тя не беше ярка... Беше накак си тъмнозеленикава и повече флуорисцентна, с някакво неясно сияние предназначено само за това - да докаже, че съществува... Когато отворих
отново очи, си помислих, че се събуждам от най-адският кошмар, който би могъл да ме сполети. Господи, как съм се лъгал! Реалността парче по парче се събра, пъзелът на разпилените мисли бавно се подреди и в получилата се
картина бавно се прокрадна отчаянието...
Не го усетих веднага. Мислех си, че съм го изпитвал, но не. Аз не можех да изпитвам. Можех само да чувствам, защото бях... жив. Може би бях жив?
Погледнах пред себе си и с мъка преглътнах. Буцата, която беше заседнала на гърлото ми, изведнъж ненадейно реши да смени посоката си на движение и аз отново повърнах, повече несъзнателно отколкото от отвращение. Отвращението вече ме бе изпило. Нямах сили за него. Затова го оставих на
заден план...
Какво се е случило тук? Започнах бясно да се оглеждам...
Хиляди, не - милиони трупове сякаш се простираха пред мен. Трупове като онзи, който срещнах по-рано. И всичките размазани, неясни...
Мъртви.
Някои от тях все още потръпваха конвулсивно, животът не ги беше напуснал
напълно, но те се бяха предали... Сякаш бяха плочки на този влажен път, телата им се сливаха, но се отличаваха едно от друго... Съзнанието ми се завъртя и аз силно тръснах глава... Напред, стените осеяни с тъмнозеленикаво
сияние, се губеха в далечния мрак. Огледах се. Сега вече цялото това място придоби материализъм... Намирах се в нещо като пещера, която сякаш водеше свой-собствен живот. Усещах я как пулсира и... още нещо, което не
долавях. Чувствах тялото си по-добре и с адски усилия се изправих... Трябваше да продължа! Ако не исках да споделя тази участ пред себе си. Но не знаех докъде ще стигна.
Сякаш дочул внезапното ми раздвоение, зовът се прояви по-силен от всякога... Заби се в съзнанието ми и го изпепели само за миг. Хванах главата си с ръце и извиках.
После всичко спря.
Замлъкна.
И остана само тишината.
Започнах да газя в разложените трупове, отправил взор напред... Не исках да се оглеждам около себе си, знаех, че нямаше да ми понесе, но и не исках да губя сили като се отвличам. Просто продължавах. На моменти почти затъвах в
рядката каша от разложени тела, с мъка си пробивах път, но продължавах... Изведнъж тялото ми се почувства неимоверно добре. Сякаш леко като перушинка, а в главата ми се загнезди някакво неописуемо странно и хубаво усещане...
Да, усещане. Почувствах го. На място като това.
Продължих...
Пътят отново стана неравен. Усещах го повече с тялото си отколкото с някакви други въприятия... Бях излязал от "кашата" разложени тела, тук земята беше по-твърда, тук-таме се срещаше по някой труп, но колкото повече напредвах, те бяха все по-нарядко, докато изведнъж изчезнаха... Сиянието малко се засили - неговата тъмнозелена същност малко се проясни и скоро виждах всичко около мен... Еднообразието беше потресаващо, а вече и много въпроси не ми даваха мира... Зовът стана някак си отчетлив, вече знаех че скоро ще го достигна, беше само въпрос на време...
...И тогава се случи нещо невероятно! Сякаш обхванат от необуздан копнеж аз затичах напред. Всичко ставаше против волята ми, чувствах се привлечен от огромен магнит, на който не можех да се съпротивлявам, да устоя...
Всяка фибра се изпълни с нечовешко спокойствие, имах чувството, че ще експлоадирам от това прекрасно усещане...
И тогава я видях. Отначало малка и толкова ярка точка, че бях принуден да затворя очи. Стиснах силно клепачи, но подобно на мрака преди, светлината ставаше все и все по-ярка, пронизваше ме изцяло - сякаш искаше да ослепея
преди да се слея с нея...
Завинаги.
Отново край.
Зовът стана толкова наситен, че вече не го усещах само със съзнанието си или като част, която ме привлича. Сега осъзнах цялата му сила, цялата мощ, от която не бях способен да се измъкна.
От която не исках да се измъкна.
И с която исках да се слея...
Вече осъзнах, че той идва дълбоко от ярката сърцевина, като нещо което сякаш знаех цял живот.
Но животът току-що започваше...
С огромна сила се блъснах в светещото ядро и сливайки се в него се пръснах на хиляди частици...
Те се разхвърчаха в пространството наоколо, засияха всяко със собствен пламък и постепенно изгаснаха. Ярката светлина също намаля и попивайки последните искрици на това блажено сливане, за миг увисна, сякаш за да уковечи този момент, после се разпръсна оставяйки мракът наоколо да я погълне...
Всичко утихна.
Вечният покой настъпи.
Мракът отново се настани в царството си и материята изгуби своето съществуване. Да, съществуване. Защото тя беше някъде там, но вече не се усещаше. Контурите потънаха и изчезнаха, сякаш никога не бяха там...
---
Отворих очи. Отначало бавно и почти предпазлизо. Беше светло и незнайно защо това не ме очуди. Този факт дори ме изпълни със щастие... Тогава завиках.
Не от болка.
Не от радост дори.
Завиках, защото МОЖЕХ да го направя.
И дори не помня кога спрях. Не помня и кога се наситих. Чувствах се изпълнен с живот, със сетива отворени за света наоколо... За един голям свят, който искаше да бъда част от него.
Защото той пожела.
Миг по-късно дойде гласът...
И макар, че тогава не го осъзнах, може би той даде това начало.
Началото да чувстваш истински.
Той каза:
- Момче е!
|
Умопомрачение...
