|
Бавно умиране
Вече не се рееше в небето... облаците се бяха напластили в душата й. Тегнеха с сивотата на ку-клус-клански качулки и я караха да заорава с поглед в асфалта. Счуваше и се звук на стържeщ банцинг, който разфасофаше вътрешностите й. Прилежно ги сортираше и ги оставяше да й напомнят пътя, по който беше минала. За да не се върне никога там.
Искаше и се да бяга, но болката я прерязваше всеки път все по-силно и по-силно и тя все по-често и по-често присядаше от пейка на пейка. Ето тук се раздели с далака си... и после дълго храчи лепкава слуз. После повърна жлъчката и припадна от вонята на безнадеждността. Вървя дълго напосоки, без да се обръща и без да спира. Капките кръв отмерваха ритъма на стъпките й.
Виждаше същата картина каквато оня смахнат доктор описваше на курсовете за отдаване на първа помощ. Как червата се влачат след колата, а кучетата след червата. Лекарите имат странно чувство за хумор и още по-странно чувство за такт. Колко метра черва имаше... беше й трудно да прецени. Искаше поне да свършат по-бързо.
Тоя път се разби в подривните рифове на живота, странно че не умря на място, а продължаваше да агонизира минута след минута. Колко дълго трае една минута? Никой не можеше да й каже това. Дали защото никой не знаеше? Или защото беше безмилостно сама и трепереше.
Спасителите минаваха покрай нея. Даваха насърчителни съвети от рода на: три стъпки към успешно дишане; как да преодолеем травмите, който ни сполетяват на пътя; как да надмогнем собственото си аз. Но спасителите обикновено винаги бързат, именно защото са спасители. Преди всичко на собственото си Аз. Тя не беше спасител или поне не на себе си. Преди време спаси една риба, но рибата едва ли помнеше това.
Нейното Аз се разпадаше – на лимф, на кости, на жили и на всичко останало. Сега беше момента да попълни пропуските си по анатомия и да умре, удовлетворена от придобитите знания. Но тя не беше развила никакви умения за живеене. Нямаше имунитет. Не я бяха ваксинирали като малка. Дори беше пропуснала да се запознае със същността на теорията на невероятностите, която гласи, че колкото едно нещо е по-гадно и по-невероятно толкова по-закономерно може да се изсипе точно в момента когато не го очакваш. Невероятно е, че не е доказано да важи в обратните случаи. Но всяко правило си имало изключения, казват. Що за абсурди и що за правила. Но в момента не й беше до това да мисли за каквото и да е. Когато фактите говорят доводите мълчат. И тя мълчеше и мълчеше, но болката не. Болката я караше да крещи, без да се съобразява с никакви доводи.
Тя беше прилежен асистент по дисекция. Работеше усърдно до изчерпване на материала, разбирай карантията. С един остър завой на ножа извади с финес бъбрека, разряза го на две – не беше червив. Метна го в храсталака и продължи да дълбае, остъргвайки прилежно коремната кухина. Дали не смяташе да спретне една шкембе чорба за обяд? На кого ли? Явно наоколо слухтяха глутници изгладнели невидими псета. Тя примижа и приседна на бурдюра. Кога ли щеше да свърши всичко? Мозъкът й беше вече полуразбит, като пухкав летлив крем приготвен за новогодишна торта.
А тя така и не се научи да прави разлика между теореми и аксиоми, между закономерно и преднамерено и всякакви такива други сложни думи, които ги пишеше в речниците. Купи си няколко. Големи, дебели, подвързани с кожа и златни букви. Рядко ги отваряше. Около нея говореха все конкретно – “подай ми солта, иди за хляб, че те чакам утре, остави ме на бира, разкарай се... ей такива не, че всички бяха много лесни за разбиране, но поне нямаше за какво да се ровиш да гледаш какво ли значат. Все някога, така или иначе, разбираш какво може да стане когато не подадеш солта навреме или не се разкараш мигновено. Но тя и тея неща не разбираше. Затова и се разпадаше.
Отначало като, че ли не беше нищо сериозно – почна да й пада косата. Какво са два три кичура... ама когато е всеки ден. Е не е като на ден да губиш по една ръка. Но и това се случи, при втория етап на полуразпада.
Принципът на деструкцията е съвременен метод на реконструкция на чувствата – беше казал някой. Може би тя... някога, когато тепърва почваше да се разпада. Тогава не осъзнаваше, че това е необратим процес.
Бавно умиране
Вече не се рееше в небето... облаците се бяха напластили в душата й. Тегнеха с сивотата на ку-клус-клански качулки и я караха да заорава с поглед в асфалта. Счуваше и се звук на стържeщ банцинг, който разфасофаше вътрешностите й. Прилежно ги сортираше и ги оставяше да й напомнят пътя, по който беше минала. За да не се върне никога там.
Искаше и се да бяга, но болката я прерязваше всеки път все по-силно и по-силно и тя все по-често и по-често присядаше от пейка на пейка. Ето тук се раздели с далака си... и после дълго храчи лепкава слуз. После повърна жлъчката и припадна от вонята на безнадеждността. Вървя дълго напосоки, без да се обръща и без да спира. Капките кръв отмерваха ритъма на стъпките й.
Виждаше същата картина каквато оня смахнат доктор описваше на курсовете за отдаване на първа помощ. Как червата се влачат след колата, а кучетата след червата. Лекарите имат странно чувство за хумор и още по-странно чувство за такт. Колко метра черва имаше... беше й трудно да прецени. Искаше поне да свършат по-бързо.
Тоя път се разби в подривните рифове на живота, странно че не умря на място, а продължаваше да агонизира минута след минута. Колко дълго трае една минута? Никой не можеше да й каже това. Дали защото никой не знаеше? Или защото беше безмилостно сама и трепереше.
Спасителите минаваха покрай нея. Даваха насърчителни съвети от рода на: три стъпки към успешно дишане; как да преодолеем травмите, който ни сполетяват на пътя; как да надмогнем собственото си аз. Но спасителите обикновено винаги бързат, именно защото са спасители. Преди всичко на собственото си Аз. Тя не беше спасител или поне не на себе си. Преди време спаси една риба, но рибата едва ли помнеше това.
Нейното Аз се разпадаше – на лимф, на кости, на жили и на всичко останало. Сега беше момента да попълни пропуските си по анатомия и да умре, удовлетворена от придобитите знания. Но тя не беше развила никакви умения за живеене. Нямаше имунитет. Не я бяха ваксинирали като малка. Дори беше пропуснала да се запознае със същността на теорията на невероятностите, която гласи, че колкото едно нещо е по-гадно и по-невероятно толкова по-закономерно може да се изсипе точно в момента когато не го очакваш. Невероятно е, че не е доказано да важи в обратните случаи. Но всяко правило си имало изключения, казват. Що за абсурди и що за правила. Но в момента не й беше до това да мисли за каквото и да е. Когато фактите говорят доводите мълчат. И тя мълчеше и мълчеше, но болката не. Болката я караше да крещи, без да се съобразява с никакви доводи.
Тя беше прилежен асистент по дисекция. Работеше усърдно до изчерпване на материала, разбирай карантията. С един остър завой на ножа извади с финес бъбрека, разряза го на две – не беше червив. Метна го в храсталака и продължи да дълбае, остъргвайки прилежно коремната кухина. Дали не смяташе да спретне една шкембе чорба за обяд? На кого ли? Явно наоколо слухтяха глутници изгладнели невидими псета. Тя примижа и приседна на бурдюра. Кога ли щеше да свърши всичко? Мозъкът й беше вече полуразбит, като пухкав летлив крем приготвен за новогодишна торта.
А тя така и не се научи да прави разлика между теореми и аксиоми, между закономерно и преднамерено и всякакви такива други сложни думи, които ги пишеше в речниците. Купи си няколко. Големи, дебели, подвързани с кожа и златни букви. Рядко ги отваряше. Около нея говореха все конкретно – “подай ми солта, иди за хляб, че те чакам утре, остави ме на бира, разкарай се... ей такива не, че всички бяха много лесни за разбиране, но поне нямаше за какво да се ровиш да гледаш какво ли значат. Все някога, така или иначе, разбираш какво може да стане когато не подадеш солта навреме или не се разкараш мигновено. Но тя и тея неща не разбираше. Затова и се разпадаше.
Отначало като, че ли не беше нищо сериозно – почна да й пада косата. Какво са два три кичура... ама когато е всеки ден. Е не е като на ден да губиш по една ръка. Но и това се случи, при втория етап на полуразпада.
Принципът на деструкцията е съвременен метод на реконструкция на чувствата – беше казал някой. Може би тя... някога, когато тепърва почваше да се разпада. Тогава не осъзнаваше, че това е необратим процес.
|
Бавно умиране
