|
|
| Тема |
 За гълъбите и нещата, които нямаме |
|
| Автор | 3apa (Нерегистриран) | |
| Публикувано | 10.04.01 18:24 |
|
|
|
Толкова много обичам света, че ме е страх.
Страх ме е да притежавам нещо негово, когато.... когато там дойде времето... защото усещам, че то би било връзката, с която бих го повляква след себе си (несправедливо наричайки го - мой свят). Страх ме е от това.
И то сигурно е суеверие.
Но може и да не е.
Мислех си онези дни пак за баба, обаждах и се и бъбрихме там, а тя все ме пита - добре ли си, та добре ли си?
- Ама стига, ма бабо - добре съм - казвам и
А тя след малко сякаш за съвсем първи път пак това си знае - добре ли си?
И си мислех за нея, както си лежах сутринта и слушах как си чуруликат птичките навън по изгрев. Направо я виждах как ми разказва, че цяла нощ не мигнала защото видиш ли една кукумявка цяла нощ кукумяфкала и я будела. И тя чак станала да ходи на терасата, че да слуша от кой покрив иде звука и после клатейки глава казваше.... сигурно дядо ти Стоян ще умре тия дни.... тая кукумявка от тяхната къща се чуваше. Намъчи се човекът, стига му това.
И си мислех, че при всичката тая глъч навън - никога не съм чувала да гукат гълъбите - ама така любовно както гукаха на прозореца до реката или пък даже кукумявка.
И вечерта Валя ми казва - "Тази нощ не мигнах - кукумявка ще да беше... ти чу ли я?"
Казах не.
А ако беше баба щеше да я чуе.
И никога нямаше да каже, че е за някой близък... просто щеше да си се тревожи тихо, с ръце в джоба на престилката, докато си вари супата.... и да подпитва по сто пъти - добре ли си?
| |
| |
| 
|
|
