Значи туй за което съм седнал да ви разкажа се случи преди близо пет месеца, когато бях още от младите ягнета в заставата. Случи се така, че трябваше да дам първия си караул на 5-ти пост. Всички ги беше здраво шубе от този пост, защото старите кучета разправяха всякакви небивалици за него – старица една обикаляла, смеела се и бъзгала войниците и не знам си още какво. Но аз лично не обръщах особено голямо внимание на тези щуротии. Та обиколихме постовете с разводача и всеки си зае мястото. Какво пазехме никой не знаеше. Най-вече себе си, а после и “Родината от вятър студен”. Стоях, стоях под едно дърво, нявсякъде тъмно взеха да ми се причуват едни такива звуци разни, всяко дърво на човек взе да ми прилича, а времето като че спряло - не минава. Луната се облещила и ме зяпа една такава грозна, а щурците надуват психарските си виоли в мрака. По едно време чувам нещо се шумка в храсталака. Съвсем близо е и като че различих скимтене на куче. Малко си ме достраша, признавам, обаче си викам “Генов, не се излагай. Цела България сега тебе гледа!!!” и страх не страх тръгнах сред клонаците към шума. С всяка крачка шума взе да се засилва. Застанах пред някакъв храст – шипка ли беше, какво беше, не знам и слушам. Вече направо си бях сигурен, че е куче. Ама знае ли се, току виж некое джудже е клекнало с нож в храсталака и само чака да му се изпреча насреща. Както съм стиснал автомата, легнах мигом на земята и викам как си му е реда: - Стой ще стрелям! – и заредих един път за всеки случай. Онова обаче не престава – скъмти едно такова, подръмжнува даже, от време на време. “Бре, деба твойта мама!” си викам и пак креснах: - Кой там бе??? – нищо. Явно каквото и да беше нямаше така да стане работата и станах. Заобиколих храста ама с ръка на спусъка, а краката ми целите треперят – новобранска му работа. И както заобикалям гледам на слабата лунна светлина се показа някакво тяло. Опашка. Козина. Гръб. Куче! Скимти горкото и цялото трепери. Еее значи отпуснах се. “Генов Генооов от едно куче напълни гащите! Срам за нацията!!!” си викам. Клекнах пред горкото кутренце и го загалих по гърба. Трепереше. По едно време то се извъртя и това което видях ме разби. Сърцето ми се удари в гърлото и аз отскочих с див уплах назад. Гледаше ме! Кучето ме гледаше, но главата му не беше наред. Лицето му беше човешко. Детско. Гледаше ме с разплаканите си очи. Сълзите му бяха оставили ясни пътечки по заоблените мръсни бузки. И както ме гледаше опашката му зе да играе и “детето” леко се усмихна, разкривайки ужасно дългите си, гнили зъби. Бягах колкото сили имам. Бягах към караулното помещение. После не намерихме нищо - абсолютно нищо. Уфф ами тва е. Може да не ми вярвате, то и сега ме бъзгат тука за тази история, но това го видях с очите си и не мисля, че някога ще го забравя.