ПЪТЕКА Тъжен залез кърви над гората като прясна отворена рана. С тъжен ромон звъни на житата светозарната сребърна пяна. Уморения ден догорява, плаче вятърът — сбогом навеки! Свечерява сега, свечерява над смълчаните бели пътеки. Всеки своя пътека си има, всяка бърза и търси човека.. . И аз имах пътека любима, и аз някога имах пътека! Още крачка — и ето го края! — Извървяна е тя, извървяна.. . Какво с мене ще стане, не зная, но едва ли пак пътник ще стана! Много мили неща аз разлюбих, дори погледа кротък на мама. Имах всичко. . . и всичко загубих — няма щастие, щастие няма! Сам да бъдеш — така по-добре е, нищо в нашите дни не е вечно! И най-милото ще отмилее, и най-близкото става далечно. Всяка клетва е само измама, всяка нежност крий удари груби. — Нека никога нищичко няма, за да няма какво да се губи! Всеки огън гори — догорява, никой извор во век не извира. Туй, което цъфти — прецъфтява, туй, което се ражда — умира. Всеки друм става тесен за двама, всяка радост е бременна с мъка. Нека никога срещи да няма, за да няма след тях и разлъка! . . . Догорелия ден над гората нека само кърви като рана. . . Нека тъжно звъни на житата светозарната сребърна пяна. . .