toz razkaz sega go dovurshvame ama az shte ti send sega neshto kato Chast 1-va ;-))) Ej go na: Зад пропуканите жълти глинени стени на ниската куполообразна постройка, шума на пустинния вятър достигаше като стенание. За съсухреният монголец с пергаментова кожа, които седеше върху изтъркано прашно килимче в средата точно под върха на купола, това стенание беше се превърнало в един от онези шумове с които съзнанието свиква и не им обръщан внимание, както шума на пулсиращата във вените кръв и равномерния такт на сърцето. Суровият характер на природата бе оставил отпечатъка си върху изпитото му тяло,а вятъра със своята пясъчна шкурка бе оформил лика на лицето му. Вестителят бе дошъл точно в навечерието на празника на “жълтият вятър”,цветята викаха, забравеното трябваше да се припомни. Старият монголец бе продължение на древният род на пазителите, но нямяше вярата и уменията на предците си, скептицизма на съвремието бе пропил съзнанието му. Той никога не бе очаквал че обредните “четанитеи” заучени в детинство ще трябва да бъдат използвани. Но ето че това време бе настъпило, може би го е чакало търпеливо в края на пътечката на живота му, последно препятствие пред портите към отвъдното, след което щеше да се слее с предците си....или с нищото. Един по-силен порив на сухия вятър довя във вътрешноста на купола облак жълт прах, който се завъртя около полуголата човешка фигура. Жълти прашинки полепнаха по тялото и по трескаво движещите се устни на стареца, но той не усети нищо. Кодираното послание на древните мантри бе влязло в действие, мътните вълни на мистическото познание познание бяха заляли и последните островчета скептично неверие и съзнанието бе напуснало тялото за да се подготви за мисията. *** - К'ъв си ти бе? - ме пита гологлавия изрод. - Специален гъзар... - казвам след което последва доста дълга пауза в "разговора" ни. Явно им трябваше време да го смелят. - Тоя тука бил голям отворко бе! - кресна русия с горнището "Adidas" и без да му мисли много, ме удари през лицето. Залитнах назад и паднах. После ме заритаха здраво, а аз се свих в защитна ембрионална поза с ръцете на главата и чаках да се изморят. Здравата ги бях ядосал май...само да не ме пребъркат. Скоро ритниците и псувните им уредяха, а след това и съвсем престанаха. Гологлавия ме изрита още веднъж, а другите се разхилиха нещо и си тръгнаха. "Тъпаците не ме пребъркаха!" - това така ме зарадва, че се закисках, както се бях свил на земята. Ако знаеха колко кинти мъкна в момента със себе си ще се проклинат до края на дните си. Както си лежа и си се хиля гледам едно куче се приближава, но нещо не е в ред - гледа право в мен и ръмжи нещо. Сигурно здравата съм изпаднал и ме взима за конкуренция ли що ли... Огледах се. Пуста улица без осветление, лежа пребит насред локвите, редом с някакъв въртоглав помиар и усещам, че нещо не ми е розово положението. Почнах да се коркам. По едно време песът спря да ръмжи, изправи се на задните лапи, а предните постави на кръста си. Огледа се през рамо и ми вика: - Пич, така както си тръгнал докъде мислиш, че ще я докараш? Седя облещен и не знам сънувам ли или съм в кома на път за болницата след побоя, а тъпия пес явно ми чете мислите щото вика: - Не сънуваш...хич даже! Т'ва си е реалноста, каквато сам си я направил тъпако! Та, докъде ще стигнеш питам? - стори ми се, че песът се подхилваше лекичко. Опитах да се надигна, но болката ме повали отново на земята. Тоя взе да крачи напред назад, но с една такава...изискана походка. Само едно бастонче и цилиндър му липсваха. Обикаля и си мърмори: - ...не знам к'во си мислят тъпи парчета като тебе. Просто да им се неначудиш на тъпотията. Веднъж, дваж разбирам...случва се на всекиго, но такива като теб нямат мярка за нищо! Колко мислиш, че ще търпим подобно отношение а? Колко??? - Tи...куче ли си? - егати тъпотията изръсих признавам, ама ми се изплъзна ей така, без контрол. Сигурно е от побоя. - А НЕ, ПИНОКИО СЪМ!!! - вика ми песът и се навежда към мен явно ядосан от въпроса. Мислех, че ще ме захапе и се отдръпнах в паника назад. - Абе ти освен, че здравата си го загазил си и доста тъпо копеле ми се струва. Както и да е, нещо взе да захладнява тъй, че стига с майтапите ами да преминем по същество 'щото и друга работа си имам. "Егати лудницата, лежа пребит и си говоря с куче. Няма тва онова - майтапа е налице!" - ей такива си ги мисля, но се сетих, че помияра чете мисли освен, че говори и се стъписах. - Да бе голям майтап, няма спор! Само, че не си чул най-големия майтап за вечерта така, че ти е рано да се кефиш на макс - вика косматият господин и се смее ама някак си злорадо и по кучешки. Абе смехолай някакъв дето хич не ми се понрави. - Гледай сега путьо мамин, искам да ме слушаш внимателно какво ти говоря щото няма да повтарям. Пратиха ме само да ти предам да отидеш още тази вечер в клуб "Sematory". Ще търсиш тип на име Роман, той ще те открехне защо, какво и как...- тук спря за малко, стъпи на земята с четирите си лапи след което се почеса зад ухото със задния си крак и продължи: - ...и въобще не си прави илюзии да не ходиш. Не ти остава много време, може би два, три дена. Тъй, че се стягай и върши бързо каквото ти се казва! А, и още нещо. Без тъпи въпроси! Само слушаш и изпълняваш, ясно? - Ясно - чух се да казвам като последния глупак. - Хмм...ами, тва е готин. Мисля, че знаеш какво да правиш. - обърна се и тръгна бавно, леко накуцвайки. Доближи се до някакъв ръждив варел, помириса го след, което повдигна крак и го препика. В края на улицата спря едно такси и в него се качиха две хлапета. Таксито потегли, а песът го подгони със своя смехолай. *** - Заключи ли три пати ? Три пати, три пати че да не убега ! То после иди го дири из тоз пущинак, пък и смееш ли.... - бай Герасим се прекръсти и плю по посока на мазето където жена му Евдокия подпираше стола със шишета до вратата. - А, тъй. Тури му шишаляци та да ни обудят ак' стане нещо. Аме не от онез' от Уискийто дето Петарчо ни го донесе от Немско, тури от мастиковите, те нек се трошат не мий е жал. Евдокия провери дали е заключила добре вратата към мазето и понечи да тръгне към мъжа си, но спря стресната от скимтящо-ръмжащия говор дошъл из зад заключената врата. - Пусни ме добррра женоуу, не си навличаййй беда на главата. Аз с миррр ще си тррръгна, мъжът ти е глупак, не ще да слуша, но така или иначе трррябва да отиде там, тррррябва, трррряяаааабвааууууу.. - думите от мазето преминаха в страховит вой. Евдокия уплашено извика и трескаво се отдръпна от вратата, събаряйки кашона с празните бутилки от Петърчовото Уиски. Кашонът падна на земята и шума от трошещи се бутилки се сля с ругатните на бай Герасим. - От де се взе бе изрод космат, де се пръкна баш у мойта каща! Вий, вий, скоро през червата ще си виеш и на костите си ще свириш! Абе що не те утепам аз още сега, дееба твойта мама зъбата... - бай Герасим взе вилата опряна на плевника и се запъти към мазето с изкривено от ярост лице. - Абе, да го утепаш Герасиме, лошо нема ама от вестникот пари ще ни дадат, а пари требат знаеш.. - уплашено занарежда Евдокия, когато мъжът и понечи да я отмести от пътя към мазето. Той я избута настрани и се спря до вратата на мазето, дишайки тежко и стискайки вилата здраво с две ръце. От вътре воят беше престанал, чуваше се само някаво дращене и сумтене. - А вий де, вий...ако не беше зарад' парите, бих те утепал още се'а, ако ще и химна да ми пееш и стийове да пишеш. Да те у изродот начетен, като видиш вилака пред муцуната си да те видим що ще кажеш. А ми завиеш пак, а ти изкормих черволяците са все читанките дето си ги нагълтал... и парите нема да те увардят от вилака, тогаз. Бай Герасим ритна заключената врата, хвърли вилата настрана и тръгна към чешмата на двора. Жена му се затича подире му, нареждайки забързано: - То така с вилака ако го не нацелиш от веднаж, току виж те загризе дзеворот му с дзвер. Недей го тепа сега, да учекаме вестникарите да дойдат па после ако щеш извикай Митака с пушката да го утепе. - Беж ма, Митака ще викам...ще ти се. Митака...ще го викнем та и него да го порнем со вилака лисугера му нийеден. Мислиш не знам аз що за лисугер е, а ? Знам аз, знам.. - бай Герасим ядно се изсмя и пусна чешмата. - Стига бре Герасиме, пак ли за туй се захвана. Немам аз нищо с Митака,стига на стари години на козел си се правил, аз срам да берем пред съседите дето ти си се ... - шума от задаваща се кола секна думите и. - Ей ги, идат вестникарите! Видиш ли Герасиме, идат. Аз ще бегам да сложа масата ти ги посрещни, чуеш ли? Бай Герасим беше си сложил главата под силната водна струя на чешмата и не чу какви ги реди жена му. - А, кво ма ? Пак ли зави онзи ? Ей сега ще му секне... - той надигна мократа си глава, изтръска мустаците си от капките и спря чешмата. - Каде ма, каде се затърча, при Митака ли, а ? Бегай да му кажеш че ще го утепам и него, бегай! Спирачките на очуканата вестникарска лада изсвириха и тя спря пред дървените порти на Герасимовата къща. Вратите и се отвориха и от вътре излязоха двама мъже на средна възраст и с позахабен, като дънките им, външен вид. Единият от тях беше преметнал голям фотоапарат през рамо и имаше шапка с козирка на която пишеше "Нощен Труд", а другият беше стиснал диктофонче в едната си ръка. И двамата бяха с оттегчено изражение на лицата, не се бяха бръснали от няколко дена и имаха киселини от днешния обяд в някаква крайпътна кръчма. - Това трябва да е.. - каза този с фотоапарата. - Абе нас все на путка си лелина ни пращат, нали ти казах че трябваше да си изключиш "слушалката", ама ти не, можело нещо спешно да излезе. На ти сега спешно, натресохме се в селопичковското спешно отделение. - с досада отвърна този с диктофончето. На последък не им вървеше, все на тъпи места ги пращаха и материалите излизаха още по-тъпи, от три седмици не бяха попадали на нищо свястно, ако не се брои онзи случай с изпохапаното от помияри дете, но и той не ставаше за сензация на седмицата. Общо взето - скука, нито кръв, нито секс, нито заговори някакви. Днес ги бяха пратили чак в Ихтиман за да издирят някакъв бивш партиец, замесен с циганската мафия за цветни метали. В централата на вестника беше дошъл сигнал, че партиеца рано сутринта прострелял някакъв в кафене в центъра на града. Когато пристигнаха на мястото, бързайки като откачени за да направят снимки на кръвта пред кафенето и при късмет на още непреместения труп, се оказа че, информатора е объркал нещата. Никакъв партиец, никакъв труп - нищо. Тръгнаха си. На половин час път от София им звъннаха по мобифона и им казаха да се отбият през някакво село, което и без това им било по път. Някакъв старец се бил обадил, странно животно бил хванал, да проверят за какво става дума, така или иначе са наблизо. И двамата най-мразеха селските простотии, да снимат най-голямата зелка или най-угоеното прасе, да отразяват свадбата на някой селски тарикатин и други подобни селянии. И двамата решиха че сигурно въпросният старец е хванал някое куче от екзотична порода, дето не е и виждал през живота си, изгубено от някой тузар докато е бил на излет и сега стареца си мисли че е хванал "големата работа". Бай Герасим най-накрая забеляза колата и двамата мъже и се запъти да отваря портите, бършейки по пътя мокрите си ръце в крачолите на черните си ватени потури останали му още от юношество. - Ейй, много барже дойдохте. Е, то нема лошо, влазайте, влазайте. Герасим сам аз.. - започна той докато разтваряше портите. - То аз си мислех че чак у тамно че поспеете, ама вие кат пожарна, хе-хе. - Здравейте, аз съм Антонов - журналист, а това е колегата ми Петров - фоторепортер - каза мъжа с диктофончето. - Дайте да видиме сега що за животно сте хванали, че имаме и друга работа дядо. - Е, то завардено у мазата стои, мама му стара, нема да избега. Вие заповедайте у дома, салатка да апнете и да пийнете по чашка, догде ви разправим за туй как срещнах изродот сабале. - Няма време дядо Герасиме, задачи ни чакат, дай да видиме що за куче, ааа... що за животно си хванал да го снимаме, па ти докато го снимаме ще ни разкажеш, бива ли ? - каза Антонов и влезе в двора. - Герасимейй, от ракията ли да сипя или от Паспортот, а ? - провикна се Евдокия от къщата. Вестникарите учудено се спогледаха. Бай Герасим забеляза учудването им и обясни: - Абе, синот донася от немско Уиский Паспорт, та имам и от него и от домашната ракийца, ама вие кат бързате... Антонов преглътна и си помисли " Абе то поне като не ни върви, поне това да ни е късмета - прост селянин с Уиски "Passport". То и ракията му ако е добра..". Той сбута Петров с лакът и каза: - Абе и ти си прав дядо Герасиме, все бързаме по работа, ама я да седнеме та на спокойствие да ни разкажеш всичко. То бързата работа срам за майстора, нали така Петров. - Така е, пък и да отморя малко та хубави снимки да направя на бай Герасим със животното дето е хванал - отговори Петров. - Ааа, аз со тоя вук не щем да се снимам, е кат го порнем с вилака тогаз може. - клатейки глава каза Герасим. - Вук ли, какъв вук ? Вълк ли си хванал дядо ? Нали някакво странно животно...? - намръщвайки се попита Антонов. - Абре, влезте онутре па ще ви разкажем сичко - отвърна бай Герасим и ги поведе към къщата. - Абе ако не друго поне ще цокнеме малко готино Уиски, та ако ще крава да е хванал изкуфялия дъртак - прошепна Петров на Антонов и тръгна след дядото. Вътре в гостната Евдокия се суетеше около масата. - Туй е женътъ, Евдокия - рече Бай Герасим когато гостите влязоха вътре. - Приятно ни е госпожо, аз съм Антонов, а това е господин Петров. Много хубава маса сте спретнали, нямаше нужда, то ние само за малко, а и не сме важни гости някакви... Евдокия се смути от израза "госпожо" и припряно започна да оправя покривката отвръщайки: - Еее, как да не сте, нали сте от вестнико дошли - журналисте сте значи, важни ора. Ние вашиот вестник го чтем га можем, нали тъй Герасиме ? - Стига дардори ами носи пиенето, че гостите и друга работа имат, не само езиците си да чешат. Антонов и Петров седнаха на масата и лакомо я заоглеждаха, независимо от киселините си. Луаканка, суджук, домашно сиренце, салатка мешана - добре са им дошли след досадния до умора ден. Евдокия донесе пиенето и бай Герасим ги попита : - Какво да баде, Уиский или гроздова домашарка ? - Ами я да опитаме що за чудо е това - след кратко престорено помайване, каза Антонов и посочи уискито. - Аз такова ако щете вярвайте ама не съм пил, даже и на коктейли на които съм бил. А ти Петров. - Ами то и аз също не съм, сипете и на мен да опитам. - облизвайки се отговори Петров. Тримата си наляха, изпиха по чашка, замезиха с мръвки, сипаха си по втора и чак тогава бай Герасим заразправя. - Та значи излазам аз сабале да ида до нивата дето имам секакъв зарзават, да вида как е, що е. То нивата е на десет минути пешом през гората, зад Лисичия поток. Со мене носим само лопата и мотика да прекопам нещо. Одим си значи по патеката, гледам си у краката и нещо си мислим, аз все тай нещо си мислим. - той спря да говори погледна жена си, поклати глава и и каза със сърдит тон: - Мислим си аз, мислим си...само аз си знам що си мислим, ама и ти че да разбереш. Марш да нараниш кокошките ма, не ми стой тука като мумийот. - Ама Гетрасиме, що пак почваш с тези твои ра.. - започна да отговаря Евдокия. - Шат ма, бегай при кокошките да раниш. После с тебе че да говорим, не видиш ли че донадаш на гостите. Айде беж.. - не я остави да се до изкаже бай Герасим. - Е, ама и ти си... - промърмори Евдокия и излезе на двора. - Ама дядо Гера.. - Антонов искаше да обясни, че Евдокия не ги притеснява, но бай Герасим го прекъсна и продължи. - Та одим си аз умислен и изведнаж чуем некой ме вика по име. "Ейй, дедо Герасиме чакай, чакай Герасиме" - из от зад иде викот, ама еди таков странен. Спирам аз обращам се назадека и що да видим, а що мислите че видех ? - Бай Герасим се втренчи във вестникарите с малко неадекватен поглед. - Ами някой познат съсед, който е видял животното и те вика да го видиш и ти . - предположи Петров. - Вук мама му стара, вук на колело деебим неговата мама поганска. - изкрещя бай Герасим. - Кара колелото дзвера с вирната опашка да не я заапе веригата и ме вика по име. Я се осащисах и опущих и мотика и лопата, а краците ми се разтрепериа. Стоим и гледам как вукот се приближава с колелото и от страх не моем да мраднем. "От цирка ще да е избегал" ми мина мисъл през глаата, "От цирка е избегал и гладен е много сигурно, мене ке яде". Тай си мислим и треперим. Оният ти ми дзвер ме доближи и рипна от колелото на земята, а колелото се заби у дарветата по надолу. "Не мога да натискам спирачките"- ми вика. - "Ама е голям кеф иначе това колелото." Гледам му аз очите едни таквиз много жалти, а забите черни и кат да са полирани - блещят. Той вижда как му се пулим и вика - " От страничния ефект е туй дядо, а и не съм от цирка избягал. Дойдох да ти кажа че трябва да отидеш в клуб Горхус " абе дали беше Горхус или нещо друго не помня, ама нещо с изкривено име беше. "Взимай си лопатата и мотиката и да вървим към вас да ти обясня по пътя" - тъй ми вика и трагва пред мене кам у вкащи. Аз се наведох зех лопатата и кат го излумках по главътъ мама му вуча шъ ебъ. Мен ще да лаже с приказки. Само да ме яде сакаше дзверот му нийеден. Лумнах го още дваж триж, мислех да го утепам, ама си рекох че пара можем да изкарам ако от цирка си го потражат...Замакнах го у мазата и го затворих, а Евдокия потарси цирко по телефона ам от там нещо не го щяха та на вас се обадих. Е туй то за дзвера що сам го хванал. Антонов и Петров бяха престанали да замезват още от както Бай Герасим спомена за "вук на колело", а малко след това бяха престанали и да дъвчат и сега седяха и го гледаха с лек уплах в очите и нездъвкана храна в устите. И двамата си мислеха горе долу едно и също, че стареца е нещо активен шизофреник и сега се е събудила лошата му половинка. " Ей го, изпрати жена си инстинктивно надалеч да храни кокошките щото усети че ще се разбеснее и сега ще ни изпотрепе с "вилако" " - помисли си Антонов и затърси с поглед път за бягство. " Тоя Антонов с това Уиски...сега ще ни го изкарат обратно са все вътрешностите " - помисли си Петров и се втренчи в шишето "Paspport". - Е, айде да ви водим да го видите, снимки да праите и там квото требва - каза им бай Герасим и излезе на двора. Петров и Антонов се спогледаха и панически се втурнаха към вратата с мисълта да се доберат до ладата. Те изскочиха пред къщата и се затичаха към ладата, но бай Герман ги пресрешна излизайки от плевнята с вилата в ръка и им извика: - Где бе!? Спокойно нема да избега, сега че го видите ама сте обаркали посоката! Ей я мазата в обратната посока. Вестникарите спряха на място и със зле прикрит ужас се втренчиха във вилата. - Айде да одиме, да порнеме дзверот со вилака. - подвикна им бай Герасим и посочи с вилата към мазето. - Пък после и още некой може да порнем, че съм му набрал мама му лисугерска миташка. В този момент Петров не издържа и се втурна да бяга на вътре в двора викайки истерично: - Остави ни бе дядоо, остави ни каво сме ти сторили, деца имам, оставинииии !!!! Антонов нещо му прещрака от уплах в главата и той застана в някаква псевдо каратиска поза и се развика обезумяло: - Без бой няма да се дам дядкаааа, без бой няма да се даааааам, нямааааа, ааааааа, аааааа ....!!!! Бай Герман се спря стъписано насред двора с вилата в ръка и объркано замърмори : - Що ви стана бре ора ? Що ви стана та ощръклехте? От уийскито да не е, а ? Право казувахте че не сте пили таквоз до сега, а ? От уискито ли ощръклехте, проклето да е..?! - Евдокийооо, викай докторо по телефоно! Натровиа се ората ! - спря да мърмори и се развика той. Петров стигна крещейки близо до мазето и чу от вътре някой да му вика: - От тука Петррров, само от тук е спасението от шизофррреника ! На дворрра ще те заколи като пррррасе! На тука Петррров, ррразбивай вррратата! Петров с готовност послуша този глас и започна да рита и блъска вратата с 98 килограмовото си тяло. От мазето същият глас му подвикваше окуражително : - Давай Петррров, давай! Ще успееш, няма да те хване дъррртака! Бай Герман видя какво прави Петров и се разкрещя уплашено: - Що правиш бре, сопри ! Туй уиский ще ни затрие да ебъ неговата мамъ ! - след което понечи да се затича към мазето, но Антонов скочи на пътя му размахвайки ръце и крещейки все същото. - Няма да се дам без бой дядка, нямаааа, аааааа, ааааа, уакаримаскааааа..!!! Петров се засили отново, удари с тяло вратата и този път тя поддаде и се отвори на вътре. Петров влетя със засилка в мазето, а оттам покрай него изскочи вълкът с облещени жълти очи и полирани черни зъби. - Браво Петррров, успя! Спаси се ! Да живее журррналистиката ! - подвикна му вълка и се затича през двора. Вълка скочи от ладата и побягна към гората, викайки: - Да живее журррналистикатаааааууууууу !!! Бай Герман се окопити и се затича към портала размахвайки вилата и крещейки ядно след вълка: - Ще те намеря и черволяците ще ти изкормя, дееба твойта майка циркаджийскаааа!!! На двора Антонов продължаваше да крещи, разигравайки някакви абсурдни каратистки кати, а в мазето Петров се мъчеше да се завре под някакъв стар прогнил диван. Евдокия се показа от прозореца на къщата и се провикна: - Иде докторот, идеее ! *** Дълго лежах на земята и се опитвах да събера сили за да се изправя на крака, превъзмогвайки болката. Не след дълго се надигнах с мъка и затътрих разнебитеното си тяло към влажната дупка в която живеех от близо пет месеца. Живеех наблизо, на две пресечки от мястото на тупаника. Делях наема с няколко хлебарки и един стар щурец. Към щуреца изпитвах огромни симпатии и се грижех за него, прочетох една книга за щурците и го кръстих Луцифер. За хлебарките не ми се и говори, да им го начукам! В началото яко ми лазеха по нервите и ги избивах, но все се появяваха нови и нови, все по-лъскави и по-едри от предишните. Та един ден си викам - "Мама му стара, ако продължавам така скоро ще станат колкото мене!" и почнах да не им обръщам внимание, но честно да си кажа адски ме е гнус от тия гадини и скришом мачкам по една, две... Днес тъкмо бях изтеглил последните си мангизи. Минах през един бар обърнах две чашки и си тръгнах. Всичко вървеше супер, докато онзи гологлав дънгалак не се блъсна в мене. А после и боя си дойде на мястото, както си му е реда. Абе вярно, че имах нужда от малко бой, ей така да си събера мислите дето се вика, само че точно днес и точно сега ми дойде нанагорно. Някаква кола мина съвсем близо и щеше да ме отнесе, тоя изсвири с клаксона, показа си тъпата физиономия на прозореца и изкрещя: - Къде ходиш бе говедо! - не му обърнах внимание. Минувачите, които в този час и без това не бяха много ме избягваха, явно не бях привлекателна гледка. Както и да е, накрая с триста зора стигнах до апартамента. Съблякох си парцалите, които целите бяха в кал и кръв. Взех един душ, след което се излегнах на кревата, а в главата ми беше все онова куче и думите му "...тази вечер в клуб "Sematory"...тип на име Роман...не ти остава много време, може би два, три дена". - нещо май прекалявам напоследък с химията и пиенето - взех да изперквам. Реших да си пусна нещо по скапаната телевизия, каквото и да е колкото да заспя. Попаднах на някакво нескопосано, хипер тъп филм с равилнели се вампири. Едно клето копеле бяга в нещо като тунел и здравата пищи, а след него летят два вампира и вече почти го настигат. Та както си го гледам значи с интерес, тъй да се каже и изведнъж... - Какво сега?! Филмче ли седнахме да погледаме? - скапания пес се беше изтъпанчил на телевизора ми и ми редеше отново простотиите си. В истерия натискам дистанционото да сменя канала но нищо. Копелето ме гледа опулено от там и вика: - Натискай, натискай ама най добре хвани си го заври това дистанционно отзад скапаняко! Не знам защо точно тебе са избрали, ако зависи от мен още сега ще те спукам от бой и ще те изкормя...ЩЕ БЪДА ЯСЕН !!! Слушай сега работата не е майтап , ще ПУКНЕШ копеленце просто, ЩЕ ПУКНЕШ до вдругиден вечерта ако не правиш това което ти казах. И понеже знам какво ти се върти из тъпата глава ще ти направя малка демонстрация на вируса който са активирали в теб. - ей такива ми ги реди кучето отворко и взе нещо да ме гледа, а едната лапа я повдигна и започна да прави кръгообразни движения от екрана. Майка му стара, ще се пръсна от смях, сетих се...сетих се на кой ми прилича песа - КАШПИРОВСКИ!!! Ха-ха-хаа Кашпировски от екрана глед... - АААААААААААААААХ! - изкрещях от болката, която прониза главата ми. От ухото ми потече нещо топло върху завивките, които се обагриха в кръвта ми. Аз се свих на кълбо, а болката направо ореше дълбоко с иглите си в мозъчната ми кора. Иглите и слизаха все по-надолу и надолу, а кучето Кашпировски продължаваше невъзмутимо да ме гледа и да върти налудничаво лапата си от екрана. - Е надявам се, че успях да ти покажа една малка част от това което ТЕ ще стартират в теб с пълна мощ вдругиден ако не изпълниш ролята си в плана им, скапаняко! - тук песът свали лапата си обратно и болката спря. Лежах в завивките които бяха подгизнали от кръвта ми и не знаех какво да кажа. Телевизора премигна и... ...вампирите се бяха нахвърлили върху три хлапета, които пищяха неистово. От песа нямаше и следа, филмът който гледах преди това се вихреше с пълна пара. Бях доста уплашен, нещо ставаше, някакво театро се разиграваше тука и да пукна ако не бях в една от главните роли на този пъклен спектакъл. Облякох се набързо, дори не се измих от кръвта по ухото и изкочих отново навън. Чувствах се уплашен, но и адски ядосан. Реших, че е време да открия този Роман и да го спукам от бой. Това копеленце ще ме запомни. Изкисках се ядно и изритах някаква бутилка от бира на земята. Тя отскочи и падна сред болкуците до една кофа, един помияр изквича и побягна. Това ме изкефи и креснах подире му: - ЧИБА, ЧИБА ГАД МРЪСНА!!! *** - Лека вечер - казах и слезнах от таксито. Бях пред входа на "Sematory". Имаше няколко групички, които лафеха или бяха излезнали за по джойнт. Отвън сградата изглеждаше, като запустяла фабрика или нещо от сорта, но вътре си беше пипната от всякъде. За мое учудване минах през фейс контрола без проблем - голям майтап. Всичко вървеше по план. Лазерите бяха образували нещо като огромна трепереща паяжина над дансинга, блицовете неистово блъскаха, а баса ме риташе в корема - с две думи всичко беше на ниво. Имаше три етажа. На първият беше дансинга, който се виждаше от втория. От тавана на някаква система от вериги висеше DJ хралупата отрупана с компютри и апаратура. Пича видимо си се кефеше. Последния етаж беше подземен и с по-лека музика за лафче и разпускане. Имаше огромен лабиринт от тежки, тъмно-червени пердета, които се спускаха от тавана малко в стил "Tween peaks". Там падаше голямата гонитба като пийнем с копелетата, особено ако сме бутнали по нещо. Имаше черни и бели балони разхвърляни по земята, а осветлението беше мек, син неон и се процеждаше през малки процепи по земята. Смесих се малко с тълпата, взех си една водка и се заоглеждах. Имаше доста барове - по четири на всяко ниво. На тях работеха все млади момчета и момичета, но ми правеше впечатление едно по-възрастно копеле, което го даваше нещо като шеф и ги юркаше насам натам. Беше над четиридесет, с черна тениска под която личеше добре поддържано тяло, а в лицето малко ми напомняше на Стинг. Реших, че тва е моят човек и без много да се помайвам се запътих към него. - Роман да се е мяркал насам? - викам опитвайки се да го докарам леко небрежно, но май не се получава. - Какво да бъде? - вика Стинг и се навежда, явно не ме беше чул. - Търся Роман. - като ме чу, смени физиономията и ми кимна да го последвам. Минахме зад бара, а той нещо се заозърта уплашено и ми вика: - Бесни са човече! Защо се забави толкова? - нещо не схващах какви ги дрънка копелето. "Ти ме заведе при тоя Роман аз ще му покажа какво значи бесен! Така ще ми побеснее, че ще ме запомни." - такива мисли ми се мотаеха в главата, но пред него го играя на смутен: - Абе знаеш как е...кофти работа... - но Стинг въобще не ме и чу, а забърза назад сред варелите с бира и празните каси. Мълчаливо го последвах. По едно време пича спря пред някакви боклуци. Разчисти ги и на земята се показа метален капак като от уличен канал. Беше доста лъскав и масивен, целият беше изписан с някакви непознати знаци, а имаше и нещо като отпечатък по средата, следа от лапа. Помислих си, че е кучешка, дори бях сигурен в това. Стинг ме погледна и каза: - Надолу отиваш сам. Стъпи върху транспортера аз ще го активирам. Но по-бързо защото нямаме никакво време! Стъпих на капака, а Стинг протегна ръката си напред и започна да прави кръгообразни движения като в транс...абе досущ като помияра по телевизията, мамка му! И тогава...полетях надолу с бясна скорост. Посоката се променяше на няколко няколко пъти. Първо надолу, после наляво, пак надолу, надясно, а сега отново надолу. Зави ми се свят и ми се догади. Най-сетне странния асансьор се паркира в някаква оскъдно осветена стая. Цялата беше от черен мрамор или нещо подобно и беше изключително чиста и лъскава. Виждах отражението си навсякъде по стените, тавана, пода. Срещу мен стояха неподвижно два огромни бели дога, които силно контрастираха на фона на заобикалящия ги мрак. Чакаха мен и въобще не се изненадах, когато единия каза: - Последвай ни, Роман те очаква. Тръгнах след огромните кучета, които грациозно стъпваха по кристалния под. Ходехме в някакъв тесен коридор с врати които автоматично се отваряха щом приближавахме, а след това се затваряха зад нас, което ме тревожеше. След всяка врата коридорите ставаха все по-мрачни докато накрая стигнахме врата, която беше кръгла и цялата изписана с онези неразбираеми знаци, а по средата отново се мъдреше онзи знак с лапата. - Ще влезнеш сам. - каза единия дог след което двете кучета застанаха като стражи от двете страни на вратата. Вратата се отвори. Аз прекрачих прага и тя се затвори зад гърба ми. Беше доста тъмно и не различавах нищо. Миришеше кофти и чувах странен шум. Не бях сам и ме полазиха тръпки. По едно време светлината леко се засили и това което видях ме срази. Очите ми помпаха информацията на огромни порции, а мозъкът ми обработваше картините в паника. Още не смлял предишните, а вече пристигаха нови, някои от тези умопомрачаващи картини не се обработваха, машината в главата ми просто ги отхвърляше. Почувствах се сякаш ходя по въже, опънато над бездната на лудостта, която ме зовеше в ласкавата си прегръдка. Намирах се в огромна зала, таванът беше доста висок. Приличаше ми на старинна катедрала. Навсякъде имаше кучета. Цяла шибана армия от кучета с абсурдни островърхи шапчици, които се бяха строили изправени в идеални редици и колони. Хилядите кучета, образуваха коридор в края на който започваха стъпала, които водеха към нещо като трон. На трона седеше някакво малко разплуто и ужасяващо създание. Въжето под мен изтъняваше с всяка следваща крачка, която правех към трона. Спрях на около два метра пред стъпалата и вече виждах съществото доста добре. Приличаше на огромен паяк с бледо бебешко лице. Деформиран торс със забучена накриво глава, от който излизаха множество пипала, които се забиваха в нещо като огромни яйца наредени симетрично около трона. Очите му бяха малки и свински, но ме пронизваха със спокойствие и дълбочина. Яйцата, или каквото бяха, светеха ту по-силно ту по-слабо и си помислих, че може би силата им зависеше от психическото състояние на джуджето паяк. Съществото се облиза след което кимна на едно друго създание, което се беше сгушило до едно от яйцата. Приличаше на нещо като скорпион, само че жилото му беше като ръка и в нея то стискаше някаква метална пръчка. Скорпиона се приближи изключително пъргаво до трона след което допря металния стик до врата на господаря си. - ЗЗАААКЪСНЯ! - изрече съществото от трона със смразяващ метален глас, който излизаше от металната пръчка. Яйцата започнаха да светят по силно. Аз гледах смаян цялата тази сцена, въжето под мен бе станало тънко като конец и скоро съвсем щеше да изчезне. Джуджето се облиза, а от една тръба, която излизаше от това което смятах за глава, на тласъци се източи някаква черна каша. То премигна след което продължи: - Знаеш, че умреш скоро. Съвсем скоро ако не събереш с ДРУГИЯ. С него трябва откриете пръстените, само с него можете. Само с него можежжжжжжжеже... - тук пак се облиза, а от тръбичката на главата му отново се източи поредната порция черна слуз. След кратка пауза придружена от потрепване на тялото и пипалата то продължи: - ...ти отиде в "Кореново", изпратихме посланици до двама ви. Негов посланик в момента близо до цел. Гледай внимателно - това той! Армията кучета вдигнаха в пълен синхрон десните си лапи и ги завъртяха плавно описвайки кръгове в пространството пред себе си. Яйцата около трона увеличиха силата на светене, а във вътрешността на едното забелязах, че се гърчеше нещо като гъсеница. В този момент почувствах как нещо топло да нахлува в главата ми, пред очите ми присветна и... ...ослепях, не виждам нищо! ...някакви смътни образи, които за щастие постепенно взеха да придобиват по ясни форми...вече виждам... Движа се бързо по някаква пътека в гората, карам стар ръждясал велосипед, виждам ръцете си на кормилото - целите са в косми, като лапи...кучешки, бързам и то доста, уплашен съм - нямам време, минавам напряко през някаква поляна, спускам се надолу. Виждам в гръб някакъв човек, селяк с лопата и още нещо в ръка ходи, чувам се да викам - "Ейй, дедо Герасиме чакай, чакай Герасиме!". Човекът се обърна. Виждам ясно лицето му, изплашен и учуден е, гледа ме тъпо. Скачам от колелото, нещо присветна пред очите ми и... ...намирам се в залата с трона. Джуджето ме гледа с мрачно спокойствие, а кучетата са свалили лапите си и стоят неподвижно. Скорпиона продължаваше да държи металния стик допрян до врата на урода, а крачката му потракваха нервно по кристалния под. Гномът извади едното от пипалата си от яйцето му, което веднага угасна, и го стрелна право към мен. Не можех да помръдна стоях като вцепенен. Пипалото се уви около врата ми и почувствах остра болка в тила. Джуджето затвори очи и се разтресе. Това трая само миг след което пипалото мълниеносно освободи хватката си и се стрелна обратно към яйцето си, грациозно го промуши, а то реагира като възвърна предишната си мека и нежна светлина. Устата на урода се изкриви в ужасна форма, която трудно можех да определя дали е усмивка, след което каза: - Сега ти зареден с картата на древните, остава намери ДРУГИЯ и тя води вас по пътя към пръстените. Тръгвай! - тук скорпиона прибра металната си пръчка и се оттегли смирено до едно от яйцата, вторачи загрижено поглед във вътрешноста му и видимо безпокойствие нахлу в люспестото му съзнание. За миг краката му престанаха да трополят по пода, но това не трая дълго след което явно поуспокоен продължи огледа на зародишите. Обърнах се и побягнах. Под мен вече нямаше и помен от въжето - само бездната, която ме очакваше, но аз тичах, тичах изплъзвайки се със сетни сили от прегръдката на безумието. Бягах и не поглеждах встрани, виждах само вратата в края на тунела от кучета-воини. Само още една крачка, вратата се отвори, излетях навън и паднах по лице на пода. Вратата се затвори плавно зад гърба ми. Настъпи тишина, чувах само ритъма на сърдцето си, което биеше накъсано като в парче на "Pitchshifter. Чух някакъв зловещ шум зад гърба си и здравата се шашнах. Обърнах се и видях двата бели дога, които се бяха надвесили над мен и ме гледаха с любопитство. Спогледаха се след което бавно тръгнаха по коридора откъдето бяхме дошли. Скочих на крака и ги последвах. Ходех бързо и бях потен. На тила си усещах пареща болка. Опипах се и здравата се стреснах - усетих нещо лепкаво. Погледнах ръката си и видях, че е кръв но имаше и нещо друго черно, гъсто и непознато. Избърсах я с погнуса в тениската си. Исках...не, направо мечтаех да се измъкна колкото се може по-бързо от този зловещ кошмар. След цяла вечност стигнахме до траспортера и без да чакам скочих отгоре му. Единият дог се доближи и каза: - Понякога се вслушвай в рева на вълните. - след което завъртя лапата си в кръг и аз потеглих обратно нагоре. Този път ми се стори още по-бързо. Затворих очите си и ги стисках до болка. Хиляди въпроси започнаха да изкачат от мрака. Блъскаха се безуспешно в стената на съзнанието ми, но аз вече знаех, че отговорите им не бяха там, а се криеха другаде - в "Кореново". *** "Централна гара" - добре дошъл в КЛОАКАТА на София - своеобразен добре балансиран коктейл от миризми и звуци. Острата миризма на урина те блъска в ноздрите още щом се спуснеш в подлеза на "огромния световноизвестен комплекс". Не след дълго това ухание се смесва с пушека на кебапчета и арабски дюнер. Към причудливата смес се прибавят малко пот, лайна и две лопати хлорна вар. Всичко това се разбърква със солидна доза фолк, сръбско, циганско, преплитащи се крясъци на продавачи, минувачи, скитници, малолетни проститутки, лепиларчета, алкохолици и елементи, които не могат да се впишат към никой от гореизброените типажи, но с които не бих искал да имам вземане даване. От влаковете - червата на тази воняща система, се изсипват тонове торби с буркани, домаджани с вино и ракия, прасета, агнета и хора, които да ги носят по домовете. Целият този човекопоток пие от коктейла "Централна гара" и остава доволен, защото хем се е повозил, хем е пийнал от столичната напитка - напитката на новото време. Спомням си когато бях малък тук беше другояче. Често с приятелите идвахме да играем тук. Падаше голяма веселба. Гонехме се по коловозите с количките за багаж, возехме се до припадък на ескалаторите, без да ни види пазача. Сега като си помисля, че тук е имало работещи ескалатори, а и пазач който да ги пази от набезите на развилнелите се малчугани, направо се чудя дали не съм си го измислил сам. Шадраванчето под статуята на глупостта, който в момента е мултифункционален и изпълнява важните своего рода задачи на писоар и боклукчийска кофа, по онова време беше пълен с вода и за всеобщо учудване, хората хвърляха вътре стотинки за късмет. Веднъж с приятелите без много да му мислим скочихме вътре и започнахме да ги събираме пред погледите на забързаните пътници / тогава минувачите там в по-голямата си част бяха такива /. Спомням си как някакви тъпаци се забавляваха като ни хвърляха стотинки, а ние се борихме във водата кой да ги докопа пръв. После ги събирахме накуп отивахме в сладкарницата до нас тъпчехме се с тулумби и пиехме боза. Всичко това добре, ако не ме беше видяла някаква съседка, която се връщала от вилата и казала на майка ми за подвизите ми. Майка ми направо потънала в дън зямя от срам и здравата се ядосала. Не стига това ами после се опитах да я метна с някаква плоска лъжа, че съм мокър защото съм паднал в някаква много дълбока локва, разбираш ли. Здравичък бой хапнах! Цяла седмица ми беше забранено да излизам и трябваше да чета Карл Май, докато другите се забавляваха къде ли не из пущинаците. Минах покрай сегашният облик на шадравана и ми идеше да се издрайфам отгоре му. Някакво гологлаво циганче с огромни червени обувки на висок ток се приближи протегна ръка към мене и ми вика: - Бате дай ми пари да си купим леб, че съм гладен. - а гледам по лицето му здраво засъхнало лепило. Мислех да го подмина, но изведнъж ми дожаля и реших да бъда човечен. Знаех, че ако му дам парите последното нещо което ще си купи е хляб и затова му викам: - Ами ела, ще ти купя нещо за хапване. - като чу това циганчето се смръщи, лицето му се сгърчи в отвратителна гримаса и изкрещя насреща ми: - Я духай бе бате! Духай! - показва ми среден пръст и побягна назад, като се клатушкаше на високите си токове. За миг останах като гръмнат, почувствах се като последния глупак дето се вързах на това кретенче, но след малко продължих по пътя си към епицентъра на простотията. Правеше впечатление, че тук се беше пренаситило от еднообразни будки, които образуваха лабиринт около писоара-шадраван. Бяха някакви мултибудки така да се каже, микс от кафе, бар, бутик, бинго, колбасарски магазин, чейндж бюро, баничарница и какво ли още не...абе всичко за народа в една будка събрано. Накрая стигнах до гишетата за билети и чак тогава осъзнах, че въобще нямах представа накъде съм тръгнал. Не бях и чувал за това село "Кореново". Един Господ знаеше къде се намира. Мина ми през ум да попитам тая на гишето само, че като и видях физионимията набързо се отказах. Скапана работа. to be continued / skoro suvsem skoro shte go svurshime...dano/