ВУЛКАНЪТ ----------- /На Валерия. С много обич и разбиране./ Преди много цивилизации, когато Земята била още млада и светът изглеждал по съвсем различен начин, живеел един вулканолог. Той, като всеки истински учен, мечтаел да намери най-необикновения вулкан. Такъв, който със своята красота и уникалност да го вдъхнови за да напише великия труд на своя живот. Всички вулкани на планетата били струпани в една единствена долина - Долината на Вулканите. Това място било много, много особено. Там не важали познатите физични закони от заобикалящия свят. Всичко било на границата между опасното и приятното. Затова и серните облаци не били толкова фатални колкото изглеждали - те просто причинявали еуфорично главозамайване. А когато човек газел в реките от лава, топлината даже била приятна. Или такива били усещанията поне в началото. Но често се случвало вулканолозите така да се улисат в работата си, че да загубят представа за времето. Тогава изпаренията можели да доведат до силно главоболие и дори до обсебващи халюцинации. А непрекъснатият досег с лавата неусетно причинявал изгаряния и дълбоки, трудно зарастващи рани. Заради това, когато ученте се отправял към върха на избрания вулкан, те се стараели да намерят път, който да не минава през прекалено много потоци лава и облаци сяра. Най-опитните от тях разчитали не само на наблюденията си, но и на интуицията. "Защото когато човек се е посветил на такава наука, душата му се слива с природата и го води по пътя на най-великите открития." Или поне така си мислели те. Когато вулканологът се спускал по едва проходимите сипеи в Долината, той правел нещо като ритуал. Поспирал за да се наслади на главозамайващата гледка и да се зареди с вяра и енергия. Вечно зелената гора зад него леко шумоляла, сгурията, стигаща до глезените му, леко проскърцвала... Нейде долу прозирала спечената земя, оцветена във всички нюанси на сивото и червеното. Кълба от прах и пара, се търкаляли като вълма памук във въздуха. Слънчевата светлина се пречупвала в тях и безброй ярки дъги се стрелкали под постоянно променящи се ъгли. А докъдето се простирал хоризонтът се виждали вулканите... Те били толкова много... И нито един не приличал на никой друг. Едни били високи и с много стръмни склонове. Някои пък представлявяли просто една дупка в едва надигналата се земя. Имало такива, които хвърляли лава и огнени отломки чак до облаците. Други просто димели кротко със сивкав или черен дим. Трети пък били отдавна изгаснали и само студените им кратерите зеели. Поради по-особения характер на природата в долината, вулканолозите, макар и много на брой, почти не можели да си помагат един на друг. Всеки учен виждал тези природни чудеса по повече или по-малко различен начин. Това не им пречело да спорят разпалено, чий вулкан е най-красив и уникален. Стигало се до такива противоречия, че там където един виждал ледено студени и непристъпни склонове, обрасли с бодли и тръни, друг едва се приближавал до бликащата лава. Така че всеки трябвало сам да търси и намери неговото си чудо, което да му донесе слава и признание. Разбира се имало най-общи карти, показващи къде се намирали по-впечатляващите места. Съществували и общопроиети мнения за това какво можело да се очаква от вулкана, съдейки по неговото поведение. Нашият вулканолог бил много амбициозен и упорит. Всеки път, когато виждал подходящ обект за изследване, той се втурвал с истинска жар и всеотдайност да го изучава. Много често забравял за всичко останало и неуморно търсел начини да се изкатери до върха и да надникне в кратера. Само така, смятал той, можело да се види истинската същност на природното чудо. Но като цяло успехът му не бил особено голям. Разочарованието често го спохождало. Най-болезнено то било тогава, когато си мислел, че е пред прага на голямото си откритие. Къде с много усилия, къде с помощта на провидението, той успявал не само да се изкачи, но дори и да се спусне в самия кратер. Улисан в работата си почти не обръщал внимание на многобройните изгаряния. И така продължавал да се излага на опасност доста повече от разумното. За добро или зло, той бил просто един нормален човек и когато раните ставали нетърпимо дълбоки, бил принуден да си тръгне и неохотно да зачеркне вулкана от картата си. Понякога се връщал обратно след време за да провери дали нещо не се е променило. Обикновено установявал, че просто лавата е сменила коритата, по които се стича, но че все още не било възможно да се избегнат сериозните препятствия. В пристъп на отчаяние и замаян от сярата, той все пак оставал - все си мислел, че грешката може би била в него. Струвало му се, че не е положил всички усилия и че може да е пропуснал някой скрит път до върха. Уви, резултатът от тези саможертви бил неизменно разочароващ. Друг път бил толкова внимателен в подхода си, че в крайна сметка се оказвало, че не той е избегнал течащата лава, а че просто въобще не е имало такава. Или пък докато е бил зает със своите си наблюдения и резултати, вулканът съвсем изгасвал. Представяте си искреното му учудване, когато се отърсвал от главозамайването някоя сутрин на дъното на кратера и виждал че лежи върху леко димящата и топла, но напълно втърдила се лава. Не че било толкова лошо - все пак по-добре на сигурно място и с някакъв материал за изследване, отколкото да прекарва седмици и месеци нагазил до кръста в огнена маса. Но вулканологът не се задоволявал с половинчати работи - той бил сигурен, че неговото, истинскто чудо е там някъде и го чака. През всичките години, на повече или по-малко безплодни търсения, ученият често минавал покрай едно и също място. Там имало един вулкан, който не бил нито много висок, нито пък известен. Отдалече не се виждали нито лава, нито дори дим. По една или друга причина вулканологът не се спирал да го погледне. Може би защото бил близо до входа на долината. Или пък защото не изглеждал толкова труден за изкачване. Но с течение на времето, всеки път когато минавал покрай него или просто поспирал да си почине в подножието му, той започнал да забелязва някои неща невиждани никъде другаде. Не непременно крещящи изключения, а просто по-различни. Склоновете на вулкана не били нито много стръмни, нито много полегати. Формата му била много правилна - съвсем като на пресечен конус. В подножието му почти нямало следи от предишни избухвания и от стичане на лава. Въобще на пръв поглед - като че ли нищо особено. Но добилият опит вулканолог виждал сякаш със сърцето си нещо уникално - този вулкан създавал усещане за хармония. И не изкуствената хармония излязла под прецизната ръка на човек, а тази леко загадъчна и очарователна хармония, която само природата можела да създаде. Постепенно интересът на учения се засилвал все повече и повече. За съжаление той не можел да посвети цялото си време на този необичен вулкан. Гилдията на вулканолозите била доста консервативна и полагала всички усилия да се следват нейните правила. На пример, ако някой заявял, че ще изследва дадено място от долината, всеки проявен интерес извън този район бил прилежно докладван от другите учени и сурово наказван. Друго сериозно провинение било да се откажеш по средата на дадено изследване без никакви обективни факти, като се позоваваш само на интуицията си... Въобще правилата били много, сложни и интерпретацията на мнозинството винаги имала по-голяма тежест от тази на един учен. Това разбира се било несправедливо - в крайна сметка провинилият се бил съден от хора, които виждали нещата по съвсем различен начин. Но така или иначе, общността не търпяла своеволия и често прибягвла до драстични мерки. Като отнемане на топографските карти и дори спиране на достъпа до долината. Освен външният натиск, вулканологът изпитвал и вътрешни съмнения - какво би станало, ако отделял прекалено много време за някакъв си вулакни, без нито един от общоприетите за важни признаци? Той се страхувал, че ще загуби много енергия и време и че няма да му стигнат силите за да навлезе навътре в долината и да изследва забележителните вулкани. Но станало така, че постепено и неусетно ученият все повече отделял време за неговите си почивки в подножието на този вулкан. В продължение на няколко години успявал, под един или друг предтекст, да се изкачва все по-нагоре и по-нагоре по склоновете му. Принуден да спазва наложените му правила и отчасти възпиран от собствените си съмнения, той се ограничавал почти само с косвени наблюдения. Понякога, когато наоколо не се виждали други хора, набързо се втрурвал да огледа по-подробно в това фантастично явление. Краят на склоновете завършвали с много равни и гладки краища - един наистина нечуван феномен. Всъщност и кратер нямало - направо от ръбовете започвала кората, която покривала гърлото на вулкана. Тя на вид изглеждала тъмна, груба и твърда. Но на пипане вулканологът я усещал много по-различна - някак си нежна, крехка и податлива. Когато сложел дланите си на нея, той долавял дълбоките вибрации и приглушеното клокочене на лавата. Кората трептяла с една особено ниска честота, от която целият настръхвал - едновременно от богоговение и от нетърпение. До този момент никога не бил се чувствал по такъв необясним начин. А нещата ставали все по-деликатни. От една страна усещал почти физически безмълвния укор на останалите. От друга - съзнавал, че ползвайки главно непреки набюдения, рискувал да опорочи цялото изследване - в края на краищата той бил съвсем нормален човек. Разбирал, че за това, за което не можел да събере преки данни, градял предположения. А в такива случаи предположенията неиминуемо отразявали до голяма степен неговите мечти, фантазии и опасения, а не фактите. В дните на размишления и анализи, той често си припомнял една от любимите максими на неговия учител: "Успехът се състои от голямо сърце, силен ум и малко интуиция." Вулканологът до този момент винаги се стараел да се води от това правило - обичал истински работата си и разчитал на логиката при преценката на резултатите. На интуицията той се усланял, но скептично - все пак бил учен, а не пророк. Но, като че ли този път тя все повече вземала връх. Може би това бил един от онези моменти, за които неговият наставник, казвал: "Не му мисли за усета. Той не може да се култивира. Когато наистина ти дотрябва - сам ще дойде." Това шесто чувство все повече го завладявало и той виждал, че смисълът на обективните факти започвал да се губи. Допълнителна пречка била и силните емоции, които обхващали душата му - съвсем ясно усещал, че е пред прага на своето голямо откритие. Имало моменти, когато вулканологът чувствал как океанът на слабо познатата му ирационалност почти напълно заливал грижливо изградените кули на логичните заключения. Не по-малко било объркването му, когато си наложел да се отдалечи от вулкана за известно време - тогава идвал отливът, емоциите се отдръпвали. И сякаш някаква празнина зейвала около изпотрошените парчета от логика и факти. От нея лъхало на безнадежден копнеж и пълно безверие. Най-опустошителните моменти били когато вулканологът имал възможност да коленичи до ръба на кратера и ада постави ръцете си върху кората. Tогава вълните на противоречивите чувства премазвали гърдите му. Той изпитвал почти непреодолимо желание да разчупи крехката кора и да погледне какво точно има под нея. Цялото му рационално същество крещяло: "НЕ! Врящата лава ще изригне и ще те овъгли!" Интуицията, малко по-слаба, но силно настойчива, го убеждавала, че под плътната кора се крие нещо необикновено. Ученият сякаш виждал как кората се разхвърчава покрай лицето му, как от кратера бликва гейзер от ярка светлина и изкрящи цветя, как въздухът се изпълва с опияняващия им аромат и как блаженството дава криле на душата му. Треперейки, той усещал изпълващото го удоволствие. И то не било просто удоволствие, а истинското щастие. Толкова силно, че всичките му опасения за научни трудове и укорите на колегите му преставали да имат каквото и да било значение. В очакване на това върховно усещане, вулканологът затварял очи и оставял биенето на сърцето му да обхване цялото му тяло. Пространство се изпълвало с бавните разтърсващи удари и като че ли нещо в него избухвало. Мигът на взрива сякаш се удължавал до безкрай и цялата вселена се завъртала бавно и покорно под дланите му. Подтикван от страховете си той правел всичко, което можел за да забрави вулкана - променял маршрута си и даже успявал да не ходи с месеци при него. Но това почти не помагало - все така продължавал да вижда на сън щастието, което се криело под нежната кора. И неизменно се връщал и се опитвал отново и отново да анализира фактите безпристрастно и да обясни непреодолимото си влечение с някоя от човешките слабости. А огънят в сърцето му все така го изгарял и размътвал съзнанието му. ** ** ** Въпреки ярките видения за мечтаното съвършенство, въпреки непрекъснатите съмнения и самоупреквания, ученият не успял да си наложи и да отиде до край. Защото връх над всичко взел най-големият му страх. Страхът, че всичко това ще завърши с провал. И не толкова, че ще бъде почти изпепелен. Той знаел, че с течение на времето болката ставала поне приемлива, а вътрешният огън - изтлявал в пепел. Това, което го спирало, било че когато всичко утихнело, изригналата лава щяла да продължи да обгръща плътно склоновете. И то толкова дълго, че той няма никога повече да може да се приближи дори до подножието. Камо ли да легне, да притисне ухо до склона и да се заслуша в трепета на своя любим Вулкан... Ясен Николов 18.01.2000