Превъзмогнало дъжда, небето бавно се изправяше и събираше отново разкъсаните си сини цветове. Аромат на свежест изпълваше всичко наоколо и всеки момент врабчетата щяха да се разприказват. Дъждът беше спрял. В горната външна част на прозореца ми кротко седеше малка дъждовна капка. Тя беше бистра и чиста като детска сълза. Хубостта й сега бе стократно по-голяма, защото се усмихваше на дъгата, а усмивката й също бе усмивка на дете. Капчицата гледаше наоколо с широко разтворени очи и от тях искреше почуда и неподправена възхита. Тя за пръв път виждаше колко красиви и чисти бяха дърветата след дъжда, с пълни гърди вдишваше свежия въздух и с удивление разбираше колко е синьо всъщност небето! Радваше се на тревичките и цветята, които изправяха мокри главици и с поглед търсеха слънцето. И беше горда и щастлива! Защото нали всъщност тя беше дъждът, тя и хилядите й приятели – капчици, които дойдоха отдалеч и донесоха със себе си тази пречистваща влага?! Много, много пъти досега капчицата бе падала от небето, но все така се случваше, че или ще падне в някоя река или море, или пък жадната земя ще я погълне веднага и тя все не успяваше да разгледа цветята, птиците и дърветата. И изобщо не предполагаше как се радват те на дъжда и колко красиви ставаха от него! Как би могла да знае? Когато надничаше иззад раменете на сивия облак, точно преди да полети надолу, под нея се очертаваха само неясните силуети на гори и реки, но цветята, листенцата…о, тях, разбира се, въобще не можеше да види. А после…После дори не мислеше за това. После беше най-хубаво, защото винаги си избираше една-две капчици, с които да летят заедно и беше чудесно! Спускаха се надолу с радостни възгласи, танцуваха и в полет сменяха местата си, гонеха се, закачаха се, въртяха се в кръг, понякога изоставаха от другите, но винаги ги настигаха и заедно докосваха земята… Лек повей на вятъра сепна капчицата. Унесена в мислите си, тя май бе забравила да се държи здраво, защото трепна за миг, а после се спусна по прозореца, криволичейки надолу, и…изчезна. Изчезна и пое по незнайните си пътища, които все някога отново щяха да я доведат при сивия облак. Тя пак щеше да лети, лети към земята и пак щяха да са весели и щури игрите й с приятелите. Ех, не можеше само да знае къде ще падне, но нали вече бе видяла с очите си красотата на цветята, птиците и дърветата?! И нали бе изпитала щастието, че и тя е помогнала за това, тази красота да заблести по-ярко и по-чисто…?!