Слънчевият ден отминава. Чистотата и спокойствието на дома действат на подсъзнанието с онази лека ведрина и отпуснатост, присъща на всичките семейни уикенди. Играчките отдавна са по местата си, рошавите главички са погалени, а чаршафчетата леко покриват малките телца до брадичките.... - Тате, разкажи ни призказка... ... Заръмоля дребен есенен дъждец. Жълтия листак в градината светна...Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети... Приказката е тъжна и момчетата слушат със затаен дъх - приказка за майчината сълза, отронена далеко нейде по света... приказка за майчината обич и вечните човешки ценности. ...Братко ветре, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котарак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка... ...и нашата майчица, мънички мои, мисли за вас сега - спете спокойно затоплени от скъпия спомен, гушнати в легълцата, сякаш под майчините си криле.. Фосфоресциращите звезди на тавана бавно избледняват, загубили своето слънчице... Спи и ти, обична моя малка... моя тиха радост....спи... Утрото е наше. 27.02.00 22.00ч.