Още докато се изкачваше в леко жужащият познат асансьор, тя предусещаше тръпката от завръщането си в стария, познат бащин дом, кацнал на далечния осми етаж като непревземаема средновековна крепост. Гледан отвън, това чувство не се губеше, а напротив, засилваше се от лъсналите в съкло и метал остъклени балкони и закритите от дебели и много бели железни щори, прозорци. Този апартамент и приличаше на някакво гигантско чудовище, излегнало се за отмора върху тавана на блока, в който живееха и други, все непознати хора, неподозиращи съществуването му, улисани в собствените си житейски криволици. Като мравчици иглеждаха всички, малки, упорити и безкрайно трудолюбиви, свели гърбове под непосилните си товари, поели доброволно на плещите си и никога не разполагащи с време да вдигнат глава нагоре и да погледнат спящото над главите им чудовище. Сега всичко изглеждаше тихо, потънало сякаш в жегавата, следобедна сънливост на родият град и стъклено-люспестото създание горе спеше, затворило плътно желязно белите клепачи на щорите, които покриваха очите му. В унеса си, тя не разбра кога асансьорът е спрял да се движи, но тялото и сякаш само предусетило промяната от внезапното спиране, протегна ръката и и отвори дрезгаво стържещата врата. Този звук оканчателно я изтръгна от мислите и и тя се зае с безкрайното отключване на двете врати, водещи право в търбуха на чудовището. Движенията и бяха автоматични и отдавна заучени, като някакъв вложен още от детството код, затова тя наново се стресна от звука на хлопналата зад гърба и врата. Това я подсети, че трябва да повтори процедурата с ключовете и ключалките, извършена миг преди това от другата страна на вратите. Коридорът беше тъмен и много празен, такъв какъвто винаги го е помнела, затова малко се изненада от лениво събудилата се в главата и мъсъл, че този път няма да събуе обувките си още до вратата върху подканящо чистото и прилежно опнато синьо чердже. Спомяше си произхода му, така както си спомняше тихите си детски занимания, разположени уютно върху същото това чердже далеч в годините. Тогава то заемаше къде, къде по-важна роля в живота на дома откъдето започваше смисленото му съществуване – да краси и топли стаята на семейството, което го бе подслонило. Домакинята се грижеше за него и го бе превърнала в член от семейството и черджето и служеше преданно и всеотдайно. Никога не се сърдеше на децата изпускащи в залисията си всякакви трохички, капчици от гозби, кални следички, че дори и рисунки с откраднато сришом от училище тебеширче. Никога не се натъжи или намръщи, когато го пренасяха от стая в стая и грижливо подрязваха с ножици излишните сантиметри. Доверяваше се на нуждите на домакините и съвестно изпълняваше сътворилата го необходимост – да е вечната подканяща синя основа на този дом. Сега, смалено от годините и изтъняло от безбройните тичащи, ходещи, лазещи, идващи и отиващи си хорски стъпки, то стоеше в прилежно очакване да приюти ненужните във вътрешният свят на къщата обувки и за първи път усети, че го пренебрегват. Най-голямата от дъщерите, влязла току-що тук, просто го подмина след краткото поспиране до ръбовете на смаленото му съществуване. Черджето усети как светлината от кацналата на тавана красиво лъсната бяла лампа освети коридора и се загледа в отдалечаващите се бавни крачки на жената. Тя преминаваше мъчително през това тясно и голо помещение, сякаш мъчейки се да преодолее самотата и мислите, които и навяваше този дом. Очите и леко се плъзгаха по гладките, облцовани в топло бяло дърво стени, после галеха красивите гипсови орнаменти, с които завършваше отвеса им и се разливаха по високата, далечна плоскост на тавана. Този дом, така познат и в същото време така чуждеещ , винаги бе извиквал в съзнанието и едно никога неизказано на глас учудване. Защо след като беше така уютен, подреден и топъл на пръв поглед, никога не роди у нея усещането, че тя принадлежи нему, така както никога не почувства, че принадлежи на семейството, което дари живота и. Крачките и тежко я носеха напред като всяка следваща скъсяваше разстоянието, делящо я от дълго търсеният отговор. Жената се спря пред изпречилата се пред нея затворена врата, протегна ръка и леко докосна дръжката. Това движение я въведе в кухнята, която я посрещна с познатите си, грижливо гледани и поддържани вещи, придаващи и облик на притегателният център в къщата, събирал не една вечер в себе си скандалите и препирните на обитателите си. Единствено застоелият въздух и затъмнените прозорци напомняха, че тук отдавна не бе влизал никой. Празен коридор, празна кухня, празни стаи изпълнени със задушливия спомен от бащиното погребение. Това усещане предизвика преминаването на болезнена тръпка по тялото на току-що влязлата жена и я накара да подири спасението на най-близкото местенце за посядане. Докоснала се едва до ръба на изпречилият се в услуга дървен стол, тя се разхлипа тихо, давайки свобода на заседналата в гърдите и безпомощност, тъга и неудовлетвореност да се излеят и да и я освободят от задушаващото си присъствие. Бракът на родителите и. Винаги бе си го представяла като едно голямо бяло, гладко яйце – отдавна сварено, отдавна изстинало и започнало да се напуква по черупката от годините. Тези малки цепнатинки, тя беше започнала да забелязва още, когато беше дете и колкото повече растеше, толкова по силно усещаше зловонието, което се разнасяше от тях. Сега, след смъртта на баща си, тя бе решила да дойде отново в този дом, безстрашно да се впусне в търбуха на това чудовище и с всичките си събрани сили да изтръгне това яйце от дълбоката загадъчност, в което бе обвито и да го разсече на две, за да разбере най-сетне, какво криеше то в себе си. Беше готова да се срещне с всичко, беше готова да го приеме, да го опознае, а после ако трябва да се гордее или да забрави завинаги. Тази решителност, успокои хлиповете и пресуши сълзите и. Тази решителност я изтръгна от спомените, избърса очите и и отведе краката и до тайнственото най-горно чекмедженце на кротко стоящата до стената секция. Ръцете и вече не потрепваха и тя смело посегна и дръпна дръжката. Пред нея стояха куп листи – кои стари, пожълтели и измачкани, кои съвсем новички и рядко докосвани с пръсти и поглед. Тя потопи и двете си ръце в чекмеджето и гледаше как това бяло тайнство ги изпълваше и тегнеше по нежните им ставички. Бе докоснала зловонното яйце и сега го поставяше върху масата, а мислите и лудо летяха и се блъскаха в главата, гърлото и гъдите и като магически думи в шамански ритуал. Беше забравила за всичко и всички. Прелистваше бързо страниците, някои от тях не дочиташе до края, други поглъщаше с изпитателен подлед и после ги захвърляше някъде покрай себе си. Неусетно купчината пред нея се стопи и тя подгъна уморено колене и се свлече на земята, като единствен завършващ елемент на бепорядъка, който сама беше сътворила. Нямаше мисли в нея. Нямаше повече очаквания. Тя беше част от това семейство, беше произлязла от вътрешността на зловонието, което я заобикаляше и трябваше да го носи у себе си до края на дните си. Надеждите, които бе таила у себе си се оказаха детска измислица. Външната и неприлика, духовната и различност, неприемливите и потребности изведнъж се оказаха без логично оправдание. Тя беше плът от тази си майка и живот от този си баща. Тя беше една от тях, а никога не долови усещане за принадлежност у себе си – нито докато бяха живи и около нея, нито сега, когато ги нямаше. Беше време да върви. И тя си тръгна. А чудовището, обсебило къщата им раздираше ушите и и пропъждаше стъпките и. Вратата се хлопна и затвори света зад нея. Улиците я посрещнаха, а нощта я прегърна, както се прегръща скитник без дом, без семейство, без памет.