ПРОБУЖДАНЕ ---------- Тон и половина лимузина с 80 км в час, трудно може да спре за 30 метра. Особено след завой и пред неочаквано препятствие. Това разбра и Павел, докато заобикаляше колата си с Таня на ръце. ** ** ** Неговото Танче. Малката звезда на живот му, която избледняваше с всеки изминал месец. Дотук общо 19. Мрачни, разкъсващи, покрити с облаци мъка. И без слънчевата му жена. А имаше толкова малко време да жалее за нея след катастрофата. Всичките тия формалности, седмиците в болницата... Добре поне, че сестра му се грижеше за тях двамата. Вече не се питаше защо точно така се случи. Това, което все още не можеше да приеме, бе защо Таня трябваше да види онзи ужас. Докторите по десетките консултации само клатеха глави и смутено избягваха погледа му. Травматичния шок я беше довел до пълна кататония. Всичко трябваше да се прави вместо нея. Само венозното хранене я поддържаше жива. Беше на 9 години, а тежеше има-няма 25 килограма. Атрофиралите мускули едва държаха главата й изправена. Дори премигването изглеждаше като усилие. Павел не помнеше кога надеждата беше успяла да се стопи. Просто чакаше малката му звездичка да угасне. Само понякога, като че ли нещо там отзад се пробуждаше. Веждите, като че ли се събираха леко и очите викаха за помощ. Лекарите му казваха, че това е просто неволен спазъм и че съзнанието й е напълно изключено. Някои от тях, може би от съжаление към красивото дете, споменаваха с половин уста, че евнтуално силен шок би я извадил от това състояние. А да, разбира се и много любов... В такива моменти той отчаяно се опитваше да направи нещо. Изкачаше зад количката й крещейки с пълно гърло, трошеше чинии, удряше й шамари. Дори я занесе на покрива на съседния блок и я провеси през парапета. Друг път в безсилието си просто я държеше в прегръдките си и тихо плачеше. Сълзите му капеха по изпитите бузки и се стичаха по вратлето й. А тя все така бавно премигваше и гледаше над него с отсъстващ поглед. Месеците се нижеха, косата му сивееше, а отчаянието го прегърбваше. Дори сестра му вече само тихо шеташе наоколо и не се опитваше да му говори за надежда. Такава просто нямаше. Нито пък бог. Всичко беше гадна, лепкава, сива помия... Но пък щеше да свърши скоро. Отидеше ли си Таня, него нямаше какво да го задържа вече. Често се чудеше дали просто да не изгони сестра си от къщи, да гушне Танчето и да пусне газта. И колкото повече се замислеше, толкова повече го привличаше идеята. Двамата да се унесат безгрижно и да се срещнат на някое по-добро място. Ако въобще имаше такова. Това беше единствената мисъл, която му донасяше малко спокойствие. Сам не знаеше защо още чака. ** ** ** Денят беше един от тези слънчеви дни със свеж въздух и аромат на ранна пролет, в които му идеше да заплюе целия свят. Но вместо това реши да разходи Таня из парка. Така за последно, може би. Задната дясна врата не се отваряше отдавна. Казваше си, че е опасно да прибира Таня от към улицата, но така и не положи никакво усилие да я оправи. Тъкмо когато заобикаляха колата, Павел чу клаксона. Той се обърна и видя, че гармадният мерцедес ще профучи покрай отворената врата. И тогава нещо в него се откъсна и полетя. Той се протегна, леко постави Таня на задния капак и направи крачка в страни. Не усети нищо - нито удара, нито как се озова чак до отсерщния бордюр. С остатъка от изчезващото си съзнание той гледаше към звездичката си. Тя, с глава отпусната на задното стъкло, също го гледаше. Павел се усмихна колкото можа за довиждане. Кръвта започваше да премрежва погледа му. Но той ясно виждаше как сълзи се стичат по бузките на Таня. Боже Господи! Нейните собствени сълзи! 20.02.2000 Ясен Николов