Настъпва час, когато трябва да ми кажеш как трудно е да ме обичаш. "Не мога да обичам без да вярвам" - ще ми кажеш. Аз чакам тези думи с примирение. Сега седя и слушам музика. Но дори и в нея има студ и влага. И никога не е било толкова късно в 7 без 15. Вечерта е разкъсана на мънички парчета от часовника. Боли, когато с мислите оставаш сам и няма кой да нагрубиш и от кого смирено да поискаш прошка. Стоя сама със своето лице. Жена с лице, което не познавам и не харесвам. Единственото, за което мисля са годините и тяхното безшумно остаряване... и ти, моя любов, и ти - единствения начин да живея в съгласие със себе си до днес. А сега? Дали е късно? Да, навярно късно е да продължа да те целувам. (И са безкрайно безмислени новите сини чаршафи на двойното легло.) Тъгата съществува. Вината е реална. А аз искам да счупя преживяното като кристална ваза на хиляди късчета. И никое от тях не бива да носи ръбатата форма на вината. Аз някога знаех - любовта е мъдра и прощава. Но днес съм забравила всичко. Аз разбрах. Вината е в живота оставящ ни докрай да го живеем. Аз разбрах. Вината е в любовта отказваща да приеме своето небезсмъртие. -------------- Навярно вичко туй за вас е непонятно. Говори ви по-скоро моето мълчание докато кожата ми, която страда пие тъмнина, вина и очакване.